Гийом Мюссо - И след това…

— И все още не мога да разбера как човек може да се реши да приеме безропотно края си.

— Да отричаш смъртта не е никакво решение! Премахвайки повечето от обредите за преминаване в отвъдния свят, нашето общество е превърнало тази материя в табу. Ето защо хората се чувстват така объркани и разстроени, когато се сблъскат с нея.

Лекарят направи пауза от няколко секунди, след което добави:

— Така или иначе, смъртта не е някаква аномалия.

Бе произнесъл последните думи някак натъртено, сякаш се опитваше да убеди в това и самия себе си.

Двамата бяха поели по обратния път към входната зала. Натан започна да закопчава палтото си. Но преди да си тръгне, трябваше да му каже едно последно нещо:

— Нека да бъде пределно ясно, Гарет: аз изобщо, ама изобщо не ви вярвам.

— Моля?

— Всичко, което сте ми разправяли досега, целият този брътвеж за смъртта и за Вестителите. Не ви вярвам и една думичка.

Гудрич не изглеждаше изненадан.

— О! Разбирам ви: човек, който мисли, че управлява своето съществуване, няма особено желание да го тласкат към подобни убеждения.

— Впрочем, държа да ви известя, че се намирам в отлично здраве. Много съжалявам, но смятам, че нещо сте се излъгали: аз изобщо не съм смъртник.

— Възхитен съм да го чуя.

— Дори си взех няколко дни отпуска.

— Възползвайте се пълноценно.

— Дразните ме, Гарет.

Натан натисна копчето, за да повика асансьора. Гудрич стоеше до него и го гледаше, сякаш искаше да го прецени колко струва. Най-сетне той се реши:

— Мисля, че трябва да посетите Кендис.

Натан въздъхна:

— Коя е Кендис?

— Една млада жена от Стейтън Айлънд. Работи като сервитьорка в „Долче вита“, кафене в центъра на Сейнт Джордж, където понякога спирам да си изпия кафето, като идвам на работа.

Адвокатът вдигна рамене.

— И какво от това?

— Разбрахте ме много добре, Натан.

Изведнъж споменът за Кевин нахлу в съзнанието му:

— Искате да кажете, че тя ще…

Гарет кимна в знак на потвърждение.

— Не ви вярвам. Минали сте покрай тази жена и внезапно, ей така, сте получили някакво откровение…

Гарет не отговори нищо. Дел Амико продължи своята тирада:

— И как става тая работа, конкретно? Да не би главата й да започва да клима насред тълпата в ритъма на „Погребалния марш“?

— Нямате представа колко сте близко до истината — произнесе Гудрич с тъжно изражение. — Понякога се появява нещо като ореол от бяла светлина, която само аз съм в състояние да забележа. Но това не е най-важното.

— А кое е най-важното?

— Това, което чувствате дълбоко в себе си. Всичко е както обикновено и изведнъж, вие вече знаете . Убеден сте, че този човек има още само няколко седмици живот пред себе си.

— Аз пък си мисля, че вие сте опасен тип.

— А пък аз, че трябва да посетите Кендис — настоя Гарет.

12 декември

Кафенето „Долче вита“ се намираше на една от най-оживените улици на Сейнт Джордж.

В осем часа сутринта там вече бе доста многолюдно. Пред тезгяха две млади жени тичаха сред доста маси, но тъй като обслужването бе бързо, чакането не траеше цяла вечност. По това време по-голямата част от посетителите бяха от обичайната клиентела, най-вече хора, които работеха в квартала и идваха да си поръчат набързо по едно капучино или по една кифла.

Натан предпочете да се настани до прозореца и изчака момичето да дойде за поръчката. Прецени с един поглед членовете на персонала: две жени работеха на бара и посрещаха посетителите, които се самообслужваха, а две други — клиентите в салона. Коя ли беше Кендис? Гудрич бе споменал за млада жена, без да уточни нещо повече.

— Какво ще желаете, господине?

Сервитьорката, която му бе задала този въпрос, бе червенокоса жена с уморено лице. Очевидно, отдавна бе минала четиридесетте, а закачената на гърдите й табелка сочеше, че името й е Елън.

Колкото да си поръча нещо, Натан поиска стандартната закуска, която тя му донесе почти веднага.

Смучейки кафето си, той разгледа по-обстойно сервитьорките на бара. Първата, брюнетка със силиконови устни и готически грим, едва ли имаше повече от двадесет години. Тя привличаше много мъжки погледи с могъщия си бюст, който старателно пъчеше. Бе видно, че играе със своя образ, придавайки на всяко свое движение определена доза предизвикателно сладострастие. Другата бе по-прибрана, без съмнение малко по-възрастна, дребничка, с руси късо подстригани коси. Бърза и сръчна, тя бе в състояние да обслужи двама клиенти, докато колежката й едва смогваше да се справи с един. В нейното облекло нямаше нищо предизвикателно. Бе симпатично момиче с нормални обноски, държеше се просто и естествено.