Гийом Мюссо - И след това…

Този тип би бил страхотен адвокат — помисли си Натан.

Визитацията в това отделение бе разтърсващо, но атмосферата му се стори далеч не толкова тягостна, колкото би могъл да си представи, сякаш хората тук се бяха сбогували за малко със смъртта, знаейки в същото време, че тя със сигурност не след дълго ще се върне да ги наобиколи.

Гудрич му представи някои от многобройните доброволци, които помагаха в това дело. Натан изпитваше искрено възхищение към тези хора, които жертваха част от времето си за другите, и не можа да не помисли за жена си. Познаваше я добре, сигурен бе, че тя би се чувствала тук съвсем на място, че би била способна да вдъхне просветление и оптимизъм на болните. Би искал и той самият да изпитва подобна съпричастност към хората, но досега така и не се бе научил да се сближава с тях.

Въпреки всичко, за да не бъде единственият човек без работа в болницата, той обиколи различните стаи, предлагайки срамежливо съдействието си: обсъди някакво телевизионно предаване с млад фотограф, засегнат от СПИН, и помогна на възрастен мъж, който бе подложен на трахеотомия, да се нахрани.

С последната лъжичка компот Натан си даде сметка, че ръката му леко трепери. Пристъпите на кашлица и гъргоренето в гърлото на пациента го плашеха и го караха да се чувства угнетен. Неспособен бе да овладява своята емоция пред такова огромно страдание. Почувства дори нужда да се извини на възрастния човек, но той се престори, че не забелязва притеснението му. Просто му благодари с усмивка, след което затвори очи.

Гудрич влезе в стаята точно в този момент. Той забеляза смущението на Натан:

— Справяте ли се, Дел Амико?

Адвокатът не обърна внимание на въпроса му. Неговият поглед оставаше прикован към лицето на умиращия, което излъчваше удивителна умиротвореност.

— Защо този човек като че ли не се бои от смъртта? — попита той съвсем тихо на излизане.

Гарет си махна очилата и се зае да си масажира очите, размишлявайки върху отговора, който би могъл да даде на подобен въпрос.

— Джил е един от нашите най-стари пациенти. Той вече е относително възрастен и приема със смирение болестта си. Тя му остави достатъчно време да предприеме всичко необходимо, за да се сбогува с близките си и да остане в мир.

— Аз не бих бил способен на такова нещо — отбеляза Натан.

— Нали познавате максимата: „Ще престанеш да се боиш, ако си престанал да се надяваш“? Е, точно тук тя е на място: страхът от смъртта намалява, когато човек е приключил с плановете си.

— И как би могло да не очакваш абсолютно нищо?

— Да кажем, че Джил не очаква нищо друго, освен едно последно събитие — отговори лекарят с фаталистки тон. — Но не се заблуждавайте: не всички умиращи си тръгват така умиротворени като него. Мнозина умират, обладани от гняв, бунтувайки се с цялото си същество срещу болестта.

— Тях ги разбирам по-добре — заяви без изненада Натан.

Изведнъж лицето му се покри с було на безкрайна тъга. Гарет веднага го смъмри:

— Хайде, не правете такива физиономии, Дел Амико! Тези хора имат нужда от всеотдайна любов и разбиране, не от съжаление. Не забравяйте, че това е един особен период за тях: по-голямата част от болните тук знаят, че тази Коледа ще е последната в живота им.

— И мен ли включвате в тази бройка? — попита предизвикателно адвокатът.

— Кой би могъл да го каже? — произнесе Гудрич, вдигайки рамене.

Натан предпочете да не се задълбочава на тази тема. Един въпрос обаче не излизаше от главата му:

— Доста отчайващо за лекар като вас, нали?

— Искате да кажете… задето не мога да излекувам тези хора, така ли?

Натан кимна.

— Не — отговори Гудрич. — Точно обратното: стимулиращо е именно защото е трудно. Ако не можеш да излекуваш някого, не значи, че не можеш да се грижиш за него. Хирургията е изкуство, което изисква голяма техника, но не и голямо сърце. Тук обаче нещата са различни. Ние придружаваме болните в техните последни мигове. Може да ви изглежда смехотворно, но това вече е нещо голямо. И искрено казано, по-лесно е да накълцаш някого на операционната маса, отколкото да вървиш заедно с него към царството на мрака.

— Но в какво се състои това придружаване?

Гудрич разпери ръце:

— Това е твърде сложно, и в същото време — твърде просто: можете да прочетете нещо на болния, да му помогнете да се погрижи за външния си вид, да му оправите възглавницата, да го изведете в парка… Но най-често не правите нищо. Стоите си заедно с него, за да споделите страданието и страха му. Просто сте на разположение и в готовност да го изслушате.