Гийом Мюссо - И след това…

Така Натан й бе дал касетката, но преди това я бе накарал да се закълне, че няма да каже нищо на майка си, и тя се бе оттеглила в хола, цялата сияеща, че ще може да гледа филмче на Дисни.

Младият мъж бе настанил Шон в люлката, която бе сложил до своето бюро. Той си бе изпил млякото и бе заспал. Обикновено Натан обожаваше да се занимава с децата. Досадното бе, че тази вечер наистина нямаше време за тях. Трябваше да работи върху един важен и твърде сложен случай. Впрочем, напоследък му поверяваха само важни и сложни случаи, което го принуждаваше да мъкне все повече и повече папки вкъщи. Справяше се, макар и трудно.

След края на филмчето Бони бе поискала да хапне (спагети, разбира се: какво ли друго би могла да пожелае след „Красавицата и Просякът“?). Той й бе приготвил вечерята, но не бе успял да седне на масата с нея. После тя си бе легнала, без да му досажда повече.

През следващите четири часа Натан бе работил с пълна пара, сетне, около полунощ, бе поднесъл за последен път биберона на Шон, преди да се оттегли и той за сън. Почувствал се бе изчерпан и искаше да стане рано на другия ден. Шон бе истински часовник. Бе вече свикнал да изкарва цялата нощ, без да се буди, и затова Натан бе убеден, че би могъл да поспи спокойно поне шест часа.

Да, но на сутринта бе намерил безжизненото тяло на своя син, легнал по корем. Вдигайки малкото, все още толкова лекичко същество, бе забелязал малко петно розова пяна върху чаршафчето. Заляла го бе вълна от ужас, начаса бе разбрал всичко.

Смъртта бе настъпила тихомълком, това бе очевидно. Натан имаше много лек сън, но не бе чул никакъв плач, никакъв вик.

Днес внезапната смърт на кърмаче е нещо добре познато. Както всички родители, Малори и той бяха предупредени за опасностите от спането на децата по корем и стриктно бяха изпълнявали препоръките на педиатъра да слагат Шон по гръб…

Те също така обръщаха внимание личицето му да остава винаги открито и на въздух, топлината в стаята никога да не бъде прекалено висока (Малори бе поръчала да инсталират някакъв много усъвършенстван термостат, който поддържаше температура от 20 градуса), дюшечето да бъде твърдо (бяха купили най-скъпото, отговарящо на най-високите изисквания за сигурност). Биха ли могли да бъдат по-грижовни родители?

Много пъти му бяха задавали въпроса: бе ли положил бебето по гръб? Ама, разбира се! Разбира се! Както обикновено. Това бе неговият отговор. Но в действителност не си спомняше съвсем точно момента, в който го бе сложил в креватчето. Не можеше да превърти тази кратка сценка в съзнанието си. Всичко, което бе в състояние да възстанови достатъчно точно, се свеждаше до едно-единствено нещо: че в течение на тази прокълната вечер бе изцяло погълнат от своята работа. От това шибано дело за финансовото обединяване на две въздухоплавателни компании.

Откакто бе станал баща, никога не бе слагал свое дете по корем или дори на една страна. Защо ли би го направил точно онази вечер? Това бе невъзможно. Знаеше, че не го бе сторил, но нямаше точния спомен за момента, в който бе сложил своя син да спи. Тази несигурност го разяждаше и подклаждаше чувството му за вина.

Сетне Малори на свой ред си бе изградила своя идея фикс, обвинявайки се, задето не била кърмила второто си дете. Като че ли това би могло да промени нещо!

Защо след това изпитание семейството му се бе взривило, вместо да се сплоти? Натан не бе в състояние да даде ясен отговор на този въпрос, който си задаваше ден след ден. Да обясни растящата потребност от отдалечаване, която ги бе обхванала и двамата.

Ето така се бяха развили нещата. Относително бързо. Да бъде с нея, изведнъж бе станало непоносимо за него. Как да живее под нейния поглед, който, макар и несъзнателно, може би го укоряваше за смъртта на Шон? Какво да си говорят, когато се прибере вкъщи? Да се връщат отново и отново към миналото? „Спомняш ли си какъв беше хубав? Спомняш ли си как го чакахме? Спомняш ли си колко бяхме горди с него? Спомняш ли си мястото, където го заченахме? В хижата до лифта за ски на Уайт Маунтийнс… Спомняш ли си… Спомняш ли си…“

Не знаеше вече какво да отговаря на нейните въпроси: „Вярваш ли, че е някъде на небето, Натан? Вярваш ли, че има нещо след това?“.

Той не знаеше нищо. Не вярваше в нищо.

В него не бе останало нищо друго, освен тази отворена рана, тази безкрайна тъга, това ужасяващо усещане, че е изоставил своето дете.

Бе сломен, пречупен. Дълго време унинието му бе тъй дълбоко, че бе загубил вкус към каквото и да било, понеже нищо не можеше да възкреси мъртвото му бебе.