Гийом Мюссо - И след това…

Върна се в гаража, остави джипа на мястото му и изкара „Ягуара“. О, той се възраждаше за живот! Утре ще се върне да тича в парка, сетне ще помоли Питър да му намери билети за някой хубав баскетболен мач в „Медисън Скуеър Гардън“. В жабката се порови сред десетината дискове, които обичаше да слуша, докато караше. Пусна си един албум на Ерик Клептън и за пореден път се възхити като истински познавач от незабравимия китарен риф на „Лейла“.

Да, това бе истинска музика!

Ето какво ще прави през тези няколко дни отпуска: ще посвети времето си на неща, които наистина обича. Имаше пари, живееше в един от най-хубавите градове на света, животът би могъл да бъде къде по-лош.

Натан почувства облекчение. Наистина. Този път трябваше честно да си признае, че бе попаднал в плен на страха. Но в момента не усещаше каквато и да е болка. Ето. Всичко е било само малко стрес. Данъкът, който е трябвало да плати на модерния стил на живот, друго няма.

Увеличи силата на музиката, отвори в движение прозореца и нададе вик към небето, съпроводен от мощния рев на двигателя. Съзнавайки много ясно, че бе попрекалил с калифорнийското шардоне, той си наложи да намали скоростта. Точно сега в никакъв случай не биваше да допусне някое произшествие.

Качи колата на ферибота и стигна до Центъра по хирургия, който бе посетил предишния ден. Но доктор Гудрич отсъстваше.

— По това време би трябвало да го откриете в отделението за палиативно лечение — осведоми го дежурната служителка, която му надраска адреса на едно малко листче.

Натан изхвърча като ураган. Държеше непременно Гарет да бъде в течение на резултатите от днешния преглед.

Пет минути по-късно закова колата пред отделението — красива сграда, облицована с розов гранит и потънала в зеленина.

Отваряйки вратата на партера, той бе обзет от странно усещане. Наистина, мястото изобщо не приличаше на медицинско учреждение. Нямаше нито сложна апаратура, нито суетня, каквато обикновено цари в болниците. Голяма елха с традиционната за Коледа украса доминираше входното пространство. Под дървото няколко пакета с подаръци бяха започнали да оформят характерната купчина. Натан се упъти към широката стъклена врата, която водеше към малък парк, облян от светлина и покрит със сняг. Нощта вече се бе спуснала и из въздуха се носеха, кръжейки, редки снежинки. Той се отдалечи от прозореца, за да поеме по коридора, водещ към една голяма зала, чиито стени бяха тапицирани с пурпурни и позлатени тъкани. Малки свещички бяха поставени почти навсякъде из помещението като пътеводни знаци, а в същото време коледни песни с неизразима красота озвучаваха дискретно вътрешността му. Все елементи, които създаваха обстановка на спокойствие и сигурност.

От своя страна персоналът изглеждаше погълнат от своите задължения, така че никой не му обърна внимание.

Натан се потопи за малко в съзерцание на една все още млада жена, седнала на голям подвижен стол. Тялото й бе силно измършавяло, а главата й бе склонена на една страна в безнадеждно застинала поза. Човек от медицинския персонал й даваше малки лъжички супа и същевременно й разказваше какво върви по телевизията. Бе някакво анимационно филмче.

Натан усети как една ръка се стовари върху рамото му.

— Привет, Дел Амико — произнесе с обикновен тон Гудрич, без да показва никаква изненада от това, че го вижда. — Както ми се струва, дошли сте да ни направите малка визита.

— Всичко е доста впечатляващо, Гарет. Да ви призная, никога досега не съм посещавал подобно място.

Лекарят го разведе навсякъде. Отделението наброяваше стотина легла, предназначени за нелечимо болни пациенти, най-често от рак в напреднала фаза, от СПИН или от неврологични патологии. Мнозина бяха телесно деградирали и в началото адвокатът не успяваше да издържи техния поглед.

Поемайки по поредния коридор, той събра сили да попита Гудрич:

— Болните знаят ли, че…?

— Че ще умрат ли? Естествено. Тук не си позволяваме да ги лъжем: последният час не трябва да бъде белязан от лъжа.

Следван неотстъпно от Натан, Гарет приключи вечерната си визитация. Той излъчваше веселост и пръскаше спокойствие, винаги намираше време да размени по няколко приказки с всеки от пациентите. Най-често разговорът не се въртеше около болестта: разпитваше за новини около семейството или приятелите всички онези, които бяха имали посещение. С другите бе готов да коментира — понякога надълго и нашироко — последните спортни новини, прогнозата за времето или международните събития. Проявяваше се като прекрасен оратор, който прибягваше с лекота до хумора и шегата. Дори най-тежко болните в края на краищата се развеселяваха, а твърде рядко напускаше стаята, без да е получил благодарна усмивка.