Гийом Мюссо - И след това…

Инстинктивно Натан разбра, че това бе тя. За да се увери в предположението си, отиде да си вземе хартиени салфетки от хромираната поставка до касите. Приближи се възможно най-близко, във всеки случай достатъчно, за да има време да прочете крадешком табелката на русата сервитьорка.

Тя се казваше Кендис Кук.

Натан остана в кафенето още половин час, след което започна да си задава въпроса какво прави тук. Вчера бе взел твърдото решение да забрави за халюцинациите на Гудрич. И въпреки това тази сутрин не се бе колебал твърде дълго, преди да се върне в Стейтън Айлънд. Нещо непознато вътре в него го бе подтикнало към това. Дали бе любопитството? Еуфорията да знаеш, че си в добро здраве? Или страхът, че Гудрич е може би по-силен от лекарите? Навярно смесица от всичко това. Гарет очевидно бе достатъчно ловък, за да му постеле така хубавичко! Безспорно обаче бе едно: след самоубийството на Кевин някаква тежест бе налегнала душата му. Усещаше как около него витае все по-надвисващата заплаха от непозната досега опасност за самия него и за другите. Именно заради това искаше да хвърли едно око към Кендис. Да, но не можеше да остане тук цялата сутрин. Бе приключил отдавна със закуската и в края на краищата неговите хитрувания задължително щяха да бъдат забелязани. Но пък какво толкова можеше да се случи на младата жена в този спокоен квартал?

Излезе на улицата. По навик си купи „Уолстрийт Джърнъл“, след което се помота из няколко магазина в центъра. Възползва се от сгодата да направи коледното си пазаруване далеч от стълпотворението в Манхатън. В действителност то се състоеше от твърде малко неща: няколко партитури и музикален софтуер за Бони, бутилка добро френско вино за Аби и ножче за пури, предназначено за „крокодила Джордан“. Безполезно бе да купува каквото и да било за Малори: тя нямаше да го приеме и само щеше да предизвика ново напрежение помежду им.

Натан се върна при джипа, който бе оставил срещу кафенето, и си помисли, че „Ягуарът“ щеше далеч повече да бие на очи. Минавайки пред него, той хвърли един поглед през витрините: няма проблем, притокът на клиенти бе понамалял, но Кендис бе все още на своя пост.

Добре, няма да чака тук цялата сутрин, нали? Пъхна ключа в стартера, за да потегли, но се отказа. Нямаше сили да вземе решението за това, сякаш някаква ирационална сила го съветваше да не се отдалечава. В крайна сметка се вслуша в своя инстинкт и се задълбочи в четенето на вестника. Така вече не му липсваше нищо, за да се превърне в детектив, който дебне от своето скривалище.

В единадесет и половина иззвъня мобилният му телефон:

— Привет, тате!

— Бони? Ти не си ли на училище?

— Днес не учим. Използват училището за тренировки на гражданска отбрана.

— И какво правиш сега?

— Смятам да закуся — отговори му тя с голяма прозявка. — Не забравяй, че тук е едва осем.

— Къде е мама?

— Още е под душа.

На Бони й бе разрешено да се обажда на баща си, когато си пожелае. Това правило бе установено между Малори и него още след развода. Чу я отново да се прозява в слушалката.

— Ти май късно си си легнала снощи?

— Да, Винс ни заведе на кино.

Отговорът й произведе върху него ефект като от токов удар. От няколко месеца насам жена му се срещаше от време на време с един стар приятел, Винс Тайлър, с когото бе излизала малко или много през първата година на своето следване. Винс бе наследник на богата калифорнийска фамилия, който посещаваше Уекслърови доста отдавна. Според достигналата до Натан информация Винс живееше от дивидентите, които му носеха акциите в предприятие за козметика, наследено от родителите му. Разведен от много години, той бе започнал отново да вярва в своите шансове спрямо Малори, откакто тя се премести в Сан Диего.

Натан презираше всичко онова, което Тайлър представляваше. Впрочем чувствата им бяха взаимни.

Въпреки това, когато Бони споменаваше името му, той внимаваше да не говори лошо за него, в случай че Малори действително вземеше решение да свърже живота си с този човек. Бони, която твърде зле преживя развода на родителите си, напоследък ставаше агресивна, когато някой мъж се приближеше до майка й. Тази склонност естествено се подклаждаше и от раздялата в семейството.

— Добре ли прекара вечерта? — попита я той.

— Знаеш, че не обичам Винс.

Абсолютно си права, моето момиче!

— Слушай, Бони, ако един ден мама пожелае да се омъжи отново, не бива да бъдеш тъжна.

— Защо?