Майте Карранса - Ледената пустиня

Разбиваше ми сърцето.

— Дамата става нетърпелива — съобщи изследователят с дрезгав глас.

Незабавно Гунар се изправи от мястото си и прошепна:

— Чакала е хиляди години, може да изчака още няколко месеца.

Изследователят посочи корема ми.

— Може да има усложнения.

Гунар му направи знак да мълчи и отвори вратата на хижата, като го покани да излязат навън.

Осъзнах, че съм сама, че за първи път от много време никой не ме контролира. Раздвижих ръцете си една след друга, а после и краката. След това съвсем внимателно се изправих, замаяна, станах от леглото и коленичих до сака да си взема пръчицата и кинжала. От много дни исках да го направя. Но като пъхнах ръка в двойното дъно на сака, се стъписах. Невъзможно. Обърнах го наопаки, трескаво го изтръсках, но нищо не изпадна. Запълзях на четири крака да търся под дъските, но пак нищо не открих. Отново претърсих всяко ъгълче на сака, но нищо. Тогава се върна Гунар.

— Селене! Добре ли си!

Гласът му звучеше искрено. Всеки би казал, че радостта от моето възстановяване беше неподправена. Реших, че ако той е способен да лъже толкова уверено, аз също ще мога. Хванах се за корема, сякаш имам спазъм.

— Имам болки.

Гунар се изненада. Сложи ръка на корема ми. Замълча и зачака.

— Нямаш контракции.

Един месец преди това щях да си помисля, че познанията на Гунар са безкрайни. Сега знаех, че е поставял ръката си на много кореми, че вероятно е присъствал на многобройни раждания. Затова знаеше как да постъпи и беше толкова спокоен. Но не можех да го обвиня за това, нито за нищо. Между нас имаше само лъжа и измама. Дори не можех да му кажа, че търсех пръчицата и кинжала. Ако той ги е скрил, щях да ги намеря, но трябваше да го отдалеча от хижата.

Гунар веднага обърна внимание на изсипания на пода сак.

— Търсиш ли нещо?

Съобразих бързо и успях да се измъкна от положението:

— Хапчетата за кръвно. Не си ли ги виждал? Бяха в сака. Служат за повишено кръвно, ако ми се качи, ще родя преждевременно.

Гунар сбърчи чело.

— Имаш проблеми с кръвното ли?

Трябваше ми нещо убедително.

— Преди да се запознаем, веднъж бях на косъм да умра. Кръвното ми се качи на двеста и двайсет и лекарят ми каза, че като му дойде времето, трябва да го проследявам в края на бременността, ако не искам да загубя бебето. Мисля, че имам болки.

Гунар пребледня.

— Защо не ми каза?

Туше. Бях уцелила в десетката. Заслужавах докторска степен по лъжа.

— Да не те тревожа.

Гунар се ядоса:

— Къде мислиш, че са.

Хванах се за главата.

— За последно ги видях, където пренощувахме, преди да дойдем в тази хижа. Онази нощ си взех едно, почувствах същите симптоми както сега. Сигурно съм изгубила опаковката.

Това място беше на няколко часа път, достатъчно да спечеля време.

Гунар ми повярва. Накара ме да седна и ми премери пулса. Благодарение на заклинанието, което изрекох, и моята нервност успях да го ускоря. Разтревожи се и отново сложи ръка на корема ми; успях да симулирам чудесна контракция, която го накара да реагира бързо. Моментално стана, извади един ключ от джоба си и отвори стара дървена ракла, която беше като банка. Извади отвътре куфарче. Без да се усети, наведох глава с престорен спазъм и хвърлих едно око на раклата. Там вътре, сред другите неща, успях да видя скрити кинжала и пръчицата си. Тоест Гунар ми ги беше взел, знаейки, че ще ги търся.

Той прегледа хапчетата в куфарчето. Нямаше подходящото лекарство за болежките ми.

Гунар ми вярваше.

— Много ли ти е зле?

— Доста.

Той се поколеба.

— Страх ли те е да останеш сама?

Ако бях избързала, щеше да се усъмни.

— Няма ли друг начин? — престорено жално въздъхнах аз.

— Боя се, че не, освен ако не искаш да дойдеш с мен, но в това време сега ще ни трябват най-малко четири дни да отидем и да се върнем. Не си в състояние.

Не бях, но дори и да бях, исках да остана сама.

Гунар се забави две седмици, преди да тръгне. Преди това чествахме зимното слънцестоене. Двамата сами запалихме свещи, пихме ликьор, целунахме се и си пожелахме щастлива Нова година. Беше през декември и бях бременна в шестия месец. Гунар се боеше да не ме хванат контракциите преждевременно, но нестихващите бури не му позволяваха да тръгне. Отлагаше ден след ден потеглянето, докато не се подобри времето, междувременно аз опитвах да се храня, за да съм силна и да се възползвам през дните, когато ще съм сама. Трябваше да измисля план за бягство.

Да се преструваш и да лъжеш, не беше толкова трудно. Даже можеше да бъде игра, опасна, но игра в крайна сметка. Да лъжа Гунар, успокояваше тъгата ми. Беше домашен лек за тревогите и малко отмъщение като компенсация за огорчението от предателството му.