Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Дървена ли е?

— Да.

— Няма да ги спре.

— Не — съгласих се. — Но поне няма да сме на открито.

— Добре, някакви съвети, преди да тръгнем?

— Не тичай, докато не стигнем съвсем близо до бараката. Ако хукнеш, ще хукнат и те. Ще си помислят, че те е страх.

— Нещо друго? — поинтересува се спътникът ми.

— Нали не пушиш?

— Не, защо?

— Страхуват се от огъня.

— Страхотно — ще ни изядат живи, защото и двамата не сме пушачи!

Почти се засмях. Каза го с толкова дълбоко отвращение… Само, че един гул се напрегна да скочи върху мен и се наложи да го застрелям между очите. Не беше време за смях.

— Да тръгваме, бавно и полека — казах аз.

— Ще ми се автоматът да не беше останал в колата.

— И на мен.

Едуард стреля три пъти и нощта се изпълни с писъци и животински стенания. Тръгнахме към далечната барака. Според мен беше на поне петстотин метра. Доста вървене щеше да падне.

Един гул ни нападна. Свалих го и той се търкули в тревата, но беше като да стреляш по мишени — няма кръв, само празни дупки. Болеше ги, но не достатъчно. Съвсем недостатъчно даже.

Вървях кажи-речи заднешком, придържайки се за Едуард с ръка, за да усещам накъде се движи. Гулите бяха прекалено много. Нямаше да стигнем до бараката.

Нямаше как. Едно от пилетата издаде тихо, въпросително къткане. Сполетя ме прозрение.

Застрелях едното кокошле. То изпърха в агония. Другата птица се паникьоса и заудря с криле по дървената клетка. Гулите застинаха, след това един вдигна нос към вятъра и подуши.

Прясна кръв, момчета, елате си вземете! Прясна мръвчица! Два гула внезапно се втурнаха към пилетата. Останалите ги последваха, блъскайки се един друг в опита да разтрошат дъските и да докопат сочните късчета вътре.

— Продължавай да вървиш, Едуард, не тичай, но върви малко по-бързо. Пилетата няма да ги задържат задълго!

Тръгнахме малко по-бързо. Драскането на нокти, пукането на кости, плисналата кръв и зловещият вой на гулите — всичко това беше неприятна прелюдия.

На половината път до бараката в нощта се надигна вой, дълъг и зловещ. Нито едно куче не вие така. Погледнах назад и видях, че гулите търчат след нас на четири крака.

— Тичай! — подвикнах.

Хукнахме.

Блъснахме се във вратата на бараката и открихме, че проклетото чудо има катинар. Едуард стреля в него нямаше време да го отваряме културно. Гулите бяха съвсем близо и виеха, докато се приближаваха.

Намъкнахме се вътре и затворихме вратата, макар че нямаше особена полза. Имаше едно малко прозорче високо до тавана; луната внезапно блесна през него. До едната стена бяха наредени стадо косачки, някои от тях висяха на куки. Градински сечива, ножици, гребла, намотка маркуч… В бараката смърдеше на бензин и смазочно масло.

Едуард се обади:

— Няма с какво да подпрем вратата, Анита!

Прав беше. Бяхме гръмнали катинара. Къде е тежкият предмет, когато ти трябва?

— Закарай някоя косачка до нея.

— Това няма да ги задържи задълго.

— По-добре е от нищо — отвърнах.

Спътникът ми не помръдна, така че аз изтърколих косачката до вратата.

— Няма да умра, изяден жив — обади се Едуард. Зареди нов пълнител в пистолета си. — Първо ще гръмна теб, ако искаш, или пък се погрижи сама.

В този момент си спомних, че прибрах в джоба си кибрита, който Закари ми даде. Кибрит — имахме кибрит!

— Анита, почти са тук! Сама ли ще го сториш?

Извадих кибрита от джоба си. Благодаря ти, Боже!

— Спести си куршума, Едуард! — вдигнах в ръка една туба бензин.

— Какво си намислила? — попита спътникът ми.

Навсякъде около нас отекваше вой — гулите приближаваха.

— Смятам да запаля бараката — плиснах бензин на вратата. Смърдеше остро и заседна в гърлото ми.

— Докато сме вътре ли?

— Да.

— Предпочитам да се гръмна, ако на теб ти е все едно.

— Не смятам да умирам тази нощ, Едуард!

През вратата проникна лапа, ноктите разцепваха дъските и буквално ги разбиваха. Драснах клечка и я хвърлих по просмуканото с бензин дърво. Запали се със съскане и синьо-бял пламък. Гулът изпищя и отскочи назад, обхванат от огън.

Смрадта на горяща плът се смеси с тази на бензина. Горящи косми. Закашлях се, прикривайки устата си с ръка. Огънят поглъщаше дъсчената барака и се разпространи по покрива. Нямахме нужда от повече бензин проклетото чудо беше като огнен капан. Не предполагах, че пламъците ще се разпространят толкова бързо. Едуард стоеше близо до задната стена, прикрил устата си с ръка. Гласът му се чу приглушен: