Едуард все още ме зяпаше:
— Не разбирам защо, но схващам, че трябва да го направиш.
— Благодаря.
Той се усмихна:
— Ти си знаеш. Ще имаш ли нещо против да дойда с теб, за да се убедя, че няма да те открадне някой, докато си там?
Замислих се.
— Виждал ли си събуждане на зомби?
— Не.
— Не си гнуслив, нали? — ухилих му се. Той ме гледаше с внезапно вледенени сини очи. Цялото му лице се промени. Не се забелязваше ни следа от изражение — нищо, освен ужасния студ. Празнота. Веднъж един леопард ме бе гледал по същия начин през решетките на клетката — не с емоция, която разбирам, а толкова чужди мисли, че все едно живеем на различни планети. Твар, която би могла да ме убие — умело, ефикасно, защото това е предназначена да върши, ако е гладна или раздразнена от мен…
Не припаднах от страх и не избягах от стаята с писък, но ми трябваше известно усилие да се сдържа.
— Доказа гледната си точка, Едуард. Прибирай в клетката егото си на идеален убиец и да вървим!
Погледът му не се върна към нормалното незабавно, но се позатопли — като зората, пробиваща си път на хоризонта.
Надявах се Едуард никога да не обърне този поглед към мен. Ако го стореше, един от нас щеше да умре. И по-всяка вероятност това щях да съм аз.
Нощта беше почти идеално тъмна. Гъсти облаци скриваха небето. Вятърът свистеше над земята и ухаеше на дъжд.
Надгробният камък на Айрис Дженсен беше гладък, от бял мрамор. Паметникът изобразяваше ангел с почти човешки ръст, разперени криле и приветствено разтворени ръце. С помощта на фенерче все още можеше да се разчете надписът: «Нашата обична дъщеря. Много ни липсва!». Изнасилвал я е същият онзи мъж, поръчал да изваят ангела. Същият, на когото толкова му липсваше. Айрис се е самоубила, за да му избяга и той я е върнал обратно. Ето защо стоях тук в мрака и чаках Дженсен — не него, а нея. Макар да знаех, че съзнанието й отдавна си е отишло, исках Айрис Дженсен да се озове в земята и да почива в мир.
Не можех да обясня това на Едуард — така че не се и опитах. Голям дъб стоеше на стража над празния гроб. Вятърът люлееше листата му и над главите ни се носеха шепот и шумолене. Звукът беше твърде сух — като есенни листа, вместо летни. Въздухът бе прохладен и влажен, дъждът вече почти ни догонваше. За разнообразие не беше непоносимо горещо.
Бях подбрала двойка пилета. Те клопаха кротко в тяхната кутия, поставена близо до гроба. Едуард, се облягаше на колата ми с кръстосани в глезените крака и отпуснати край хълбоците ръце. Спортният сак лежеше разтворен до мен на земята. Отвътре проблясваше мачетето, което използвам.
— Къде е той? — попита спътникът ми.
Поклатих глава:
— Не знам.
Мракът бе настъпил още преди час. Гробищата са пустинно място — и тук само няколко дървета бележеха полегатите склонове на хълмовете. Би трябвало да забележим фаровете на всяка кола, тръгнала по пътя насам. Къде беше Дженсен? Нима се бе изплашил?
Едуард се отлепи от колата и дойде да застане до мен.
— Това не ми харесва, Анита!
И аз не бях твърде очарована, но…
— Ще му дадем още четвърт час. Ако не се появи дотогава, тръгваме си.
Спътникът ми огледа откритото пространство.
— Тук няма особено подходящи прикрития.
— Според мен няма нужда да се боим от снайперисти.
— Каза, че някой вече е стрелял по теб, нали?
Кимнах. Прав беше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Вятърът си проби дупка в облаците и лунната светлина плисна върху нас. Лъчите на Луната очертаха в далечината някаква сребристо-сива постройка.
— Какво е това? — попита Едуард.
— Бараката на гробарите — обясних. — Да не мислиш, че тревата се коси сама?
— Не съм се замислял за това — призна спътникът ми. Облаците отново се събраха и потопиха гробището в мрак. Всичко потъна в сумрачни сенки; белият мрамор сякаш сияеше със своя вътрешна светлина.
Чу се драскане на нокти по метал. Завъртях се светкавично. Един гул седеше на покрива на колата ми. Беше гол и изглеждаше почти като съблечен човек, потопен в сребристо-сива боя, кажи-речи металик. Но зъбите и ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и черни, закривени като куки. Очите му сияеха в червено.
Едуард застана до мен с оръжие в ръка.
Аз също бях извадила пистолета си. Практиката е майка-учителка, дори не ти се налага да мислиш за това.
— Какво става тук? — попита спътникът ми.
— Не знам — махнах със свободната си ръка към тварта и я подканих: — Чиба!
Гулът се присви, втренчен в мен. Тези гадини са страхливи, не нападат здрави човешки същества. Пристъпих крачка-две напред и го заплаших с пистолета си:
Читать дальше