Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Марш оттука, къш!

Лека демонстрация на сила е достатъчна да ги накара да се втурнат презглава. Този тук просто си седеше. Отстъпих назад.

— Едуард — обадих се тихо.

— Да?

— Не усещам никакви гули в това гробище.

— Е, и? Не си забелязала един.

— Няма такова нещо като само един гул. Придвижват се на глутници. И човек не може да не ги забележи. Оставят нещо като психична миризма след себе си. Зло.

— Анита! — гласът му звучеше кротко и спокойно, но не и безгрижно. Проследих погледа на Едуард и видях още два гула да се промъкват зад нас.

Стояхме с вдигнати оръжия, почти гръб до гръб.

— Имаше нападение на гули по-рано тази седмица. Здрав човек беше убит в гробище, където няма гули.

— Звучи ми познато.

— Аха. Куршумите не ги ловят.

— Знам. Какво ли чакат, а?

— Да съберат смелост, предполагам…

— Всъщност чакат мен!

Иззад ствола на едно дърво излезе Закари, ухилен до уши.

Мисля, че в отворената ми уста можеше да влети слон. Може би именно на това се хилеше той. Точно в този миг ме сполетя и прозрението. За да захранва своето гри-гри той не убиваше човешки същества. Убиваше вампири. Тереза го бе измъчвала, ето защо стана следващата му жертва. Имаше обаче — и все още — някои въпроси, и то доста сериозни.

Едуард ме погледна, после пак се обърна към Закари и попита:

— Кой е този?

— Убиецът на вампирите, предполагам — отвърнах.

Съживителят се поклони леко. Един от гулите се отърка в крака му и той го погали по почти плешивата глава. Попита:

— Кога се сети?

— Току-що. Тази година малко нещо бавничко загрявам…

Закари се намръщи:

— Предположих, че в крайна сметка ще се досетиш.

— За това съсипа и ума на зомбито-свидетел. За да се спасиш.

— Голям късмет беше, че Николаос ме остави да разпитвам човека… — при тези думи съживителят се усмихна.

— Обзалагам се — съгласих се. — А откъде докопа онзи нещастник, който стреля по мен в църквата?

— Лесна работа. Казах му, че заповедите идват от Николаос.

Разбира се.

— Как си извел гулите от гробището им? И как тъй се подчиняват на заповедите ти?

— Нали знаеш теорията, че ако погребеш съживител в гробище, получаваш гули в притурка.

— Аха.

— Е, когато излязох от гроба, те дойдоха с мен и са мои. Мои!

Погледнах към тварите и открих, че са станали повече. Поне двадесет — голяма глутница.

— Значи казваш, че такива неща пораждат гулите… — поклатих глава. — По света няма достатъчно съживители, та да носят отговорност за всички гули.

— И за това съм си мислил — призна Закари. — Според мен колкото повече зомбита са събуждани в едно гробище, толкова по-голям е шансът да се родят гули.

— Имаш предвид нещо като кумулативен ефект?

— Точно така. Много ми се щеше да поговоря по въпроса с друг съживител, но нали разбираш в какво е проблемът…

— Да — кимнах. — Разбирам. Не можеш да говориш по темата, без да признаеш кой си и какво си сторил.

Едуард стреля без предупреждение. Куршумът улучи Закари в гърдите и го завъртя. Той падна по лице и гулите застинаха, но съживителят се надигна на лакти. Изправи се с малко помощ от страна на един разтревожен гул.

— Пръчки и камъни може да счупят костите ми, но куршумите не ме нараняват…

— Страхотно, смешнико! — заявих.

Едуард стреля пак, но Закари се шмугна зад ствола на дървото. Скрит от погледите ни, се провикна оттам:

— Леле, леле, никаква стрелба по главата, ей! Не съм сигурен какво ще стане, ако си вкарам куршум в мозъка!

— Ами нека проверим? — предложи спътникът ми.

— Сбогом, Анита! Няма да остана да гледам! — Съживителят се отдалечи, обкръжен от с армията гули. Вървеше приведен в средата на глутницата, предполагам за да се предпази от стрелба в главата, но близо минута изобщо не можех да го различа сред тях.

Още два гула излязоха иззад колата и се приведоха ниско на чакъла на алеята. Едната беше женска с все още прилепнали по тялото остатъци от рокля.

— Нека им дадем повод да се страхуват! — заяви Едуард.

Той се раздвижи и пистолетът му изтътна двукратно. В нощта се разнесе висок пронизителен писък. Гулът на колата ми скочи на земята и се скри. Но имаше още, прииждаха от всички страни. Бяха поне петнайсет, явно оставени тук, за да си поиграят с нас.

Стрелях и улучих един от тях. Падна на хълбок и се претърколи в чакъла, издавайки същия високочестотен писък, като ранен заек. Жалостив и животински.

— Има ли къде да избягаме? — попита Едуард.

— Бараката с инструментите.