Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Нали имаш план как да се измъкнем оттук, а? През дъските се вмъкна ръка и замахна към него. Той отстъпи назад. Гулът започна да си проправя път през дървото, зъбейки се срещу ни. Едуард стреля между очите му и звярът изчезна.

Сграбчих едно от подпрените на отсрещната стена гребла. Върху ни започваха да се сипят искри. Ако димът не ни изкараше оттук, колибата щеше да се срути.

— Свали си ризата — наредих.

Едуард дори не попита защо. Практичен докрай. Смъкна презраменния кобур и си свали ризата през глава, метна ми я и намъкна кобура на голо.

Увих плата около зъбците на греблото и го напоих с бензин. Запалих факлата от стените — нямах нужда от кибрит. Предната част на бараката сипеше огън върху нас. Искрите се забиваха в кожата ми като малки горящи жила.

Едуард също се хвана за работа. Намери брадва и се зае да доразбие направената от гула дупка. Понесох импровизираната факла и тубата с бензин. Хрумна ми, че скоро резервите ще се взривят от горещината. Нямаше да се задавим от дима — щяхме да гръмнем.

— Побързай! — извиках.

Едуард се промъкна през дупката, последвах го и за малко да го изгоря с факлата. На поне сто метра наоколо не се виждаше нито един гул. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха. Затичахме се и взривът ни удари в гърба като огромно крило. Препънах се в тревата, паднах и си изкарах въздуха. Прикрих главата си и се помолих. За мой късмет, не ме улучи летящ гвоздей.

Тишина и никакви взривове повече. Предпазливо се надигнах. Бараката я нямаше — нито следа от нея. Парченца дърво горяха в тревата около мен. Едуард лежеше на земята на една ръка разстояние. Гледаше ме. Дали изражението ми бе толкова изненадано, колкото неговото? Вероятно.

Импровизираната ни факла полека палеше тревата около нас. Наемният убиец на вампири коленичи и я вдигна.

Намерих тубата с бензин — не се беше разляла — и също се изправих. Едуард ме последва, понесъл факлата. Гулите явно бяха избягали — умни гули, но за всеки случай… Дори нямаше нужда да се договаряме. Параноята е общото помежду ни.

Тръгнахме към колата. Адреналиновият прилив бе спаднал и се чувствах още по-уморена от преди. Човек има само определени запаси от адреналин — след това караш на автопилот.

Клетката с пилетата бе съсипана; гроба осейваха неразпознаваеми късчета и парченца. Не се вгледах по-внимателно. Спрях, колкото да си взема сака. Беше непокътнат, просто си лежеше на място. Едуард вървеше пред мен и хвърли факлата на чакъла на алеята. Вятърът шумолеше в листата… спътникът ми извика:

— Анита!

Търкулнах се. Пистолетът на Едуард изтрещя и нещо падна с писък в тревата. Втренчих се в гула, докато спътникът ми го пълнеше с куршуми. Когато успях с преглъщане да вкарам сърцето си обратно в гърдите, допълзях до бензина и развинтих тубата.

Гулът изпищя. Едуард го гонеше с горящата факла. Плиснах бензин по осакатената твар, паднах на колене и подканих:

— Запали го!

Спътникът ми удари звяра с факлата. Огънят лумна над гула и той се разпищя. Засмърдя на печено месо и козина. И на бензин.

Тварта се търкаляше по земята в опит да угаси пламъците, но те не искаха да изчезнат.

Прошепнах:

— Твой ред е, скъпи ми Закари! Ти си следващият! Ризата бе изгоряла и Едуард хвърли греблото на земята.

— Да се махаме оттук! — каза.

Съгласих се от все сърце. Отключих колата, хвърлих сака си на задната седалка и запалих двигателя. Гулът лежеше на земята, не мърдаше и продължаваше да гори.

Едуард се настани на седалката до шофьора с автомата в скута си. Стори ми се потресен. Дори уплашен. За първи път, откакто го познавам.

— Смяташ да спиш с автомата ли? — попитах.

Той ме погледна и се поинтересува:

— А ти как спиш с пистолета си?

Точка за Едуард. Подкарах по тесните чакълени завои толкова бързо, колкото ми стигаше куража. Моята «Нова» не е строена за скоростно маневриране. А не ми се струваше добра идея да преживея катастрофа тук на гробището, точно тази вечер. Фаровете подскачаха по надгробните камъни, но нищо не помръдваше. Никакви гули около нас.

Поех си дълбоко дъх и издишах. Това беше второто покушение над мен за също толкова дни. Май предпочитах стрелбата…

Доста време карахме в мълчание. Именно Едуард накрая заговори в изпълнената със съскането на колелата тишина:

— Не мисля, че трябва да се връщаме в апартамента ти.

— Съгласна съм.

— Ще те заведа в моя хотел. Освен, ако не разполагаш с друго място, където да идеш?