Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— На кой друг се обади? — попита спътникът ми. Значи все пак е внимавал…

— На полицията.

— Какво?

Едуард не обича да се занимава с ченгетата. Боже, представи си само!

— Ако Закари успее да ме убие, искам някой друг да поеме случая му.

Спътникът ми помълча известно време. После заяви:

— Разкажи ми за Николаос!

Свих рамене:

— Тя е садистично чудовище и е на над хиляда години.

— Изгарям от нетърпение да се срещнем.

— Недей — предупредих го.

— Убивали сме вампири-повелители и преди, Анита! Тя е само поредната…

— Не. Николаос е на поне хиляда години. Не мисля, че нещо е успявало да ме уплаши повече през целия ми живот.

Той замълча с неразгадаемо изражение.

— За какво си мислиш? — попитах го.

— Че обичам предизвикателствата…

Едуард се усмихна — прелестна, заразителна усмивка. Майната му. Смъртта е видял върховната си цел. Най-големият улов от всички. Не се страхуваше от нея, а би трябвало.

Отворените в един и половина сутринта заведения не са много, но «При Дени» е сред тях. Имаше нещо странно в среща с плъхолаците в «При Дени», на кафе и понички. Не трябваше ли да се видим в някоя тъмна уличка? Не че се оплаквам, да не си помислите. Просто ми се стори… кретенско.

Едуард влезе първи, за да се увери, че това не е поредният номер. Ако седнеше на маса, значи е безопасно. Ако излезеше навън, не беше. Просто. Все още никой не го знаеше как изглежда. И докато не е заедно с мен, можеше да влезе, където си ще, без да се опитват да го убият. Изумително. Започвах да се чувствам като Тифозната Мери.

Едуард седна. Безопасно беше. Тръгнах под ярките лампи и изкуствения лукс на ресторанта. Сервитьорката имаше черни сенки под очите, хитро маскирани с дебел слой пудра, който им придаваше розоват оттенък.

Огледах внимателно заведението. Някакъв мъж ми махаше. Беше вдигнал високо ръка, с пръсти извити сякаш да викне сервитьорката или някой друг от персонала.

— Вече виждам групата си. Все пак благодаря! — казах на момичето със сенките.

Ресторантът беше почти празен в ранните часове на понеделника, или по-скоро на вторника. Двама мъже седяха на маса пред първия. Изглеждаха достатъчно нормални, но излъчваха нещо като сдържана енергия, която сякаш припукваше във въздуха около тях. Ликантропи. Бях готова да си заложа живота, че са такива — и вероятно точно това правех.

Встрани от първите двама седеше още една двойка — мъж и жена. Бях готова да заложа пари, че и те са ликантропи.

Едуард се бе настанил до тях, но не много близо. Преди време бе ловил ликантропи — и той знаеше как да ги разпознава.

Щом подминах масата, един от мъжете вдигна глава. Втренчи в мен чисто кафевите си очи — толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Лицето му беше квадратно, тялото — жилесто и дребно. Когато подпря брадичката си с длан и ме погледна, мускулите затанцуваха под кожата му. Отвърнах на изпитателния поглед; след това подминах ликантропа и стигнах до сепарето, където седеше Кралят на плъховете.

Беше висок — не по-малко от метър и осемдесет, имаше тъмнокафява кожа, гъста, късо подстригана черна коса и кафеви очи. Лицето му беше слабо, арогантно, с устни, почти прекомерно меки за гадното изражение, с което ме погледна. Беше мургав красавец с мексиканска жилка и подозрението му нажежаваше въздуха като светкавица.

Намъкнах се в сепарето. Поех си дълбоко дъх за успокоение и погледнах плъхолака над масата.

— Получих съобщението ти. Какво искаш? — говореше тихо, но басово, без следа от акцент.

— Искам да преведеш мен и още един човек в тунелите под «Цирка на Прокълнатите».

Кралят се намръщи още повече и около очите му се появиха леки бръчици.

— И защо да го правя за теб?

— Искаш ли хората ти да се отърват от влиянието на господарката?

Той кимна, все тъй намръщен.

— Преведи ни през входа на тъмницата и ще се погрижа за това.

Плъхът скръсти ръце на масата:

— И как да ти се доверя?

— Аз не съм ловец на глави. Не съм наранявала ликантроп.

— Не можем да се бием срещу нея редом с теб. Дори аз не мога да се бия с нея. Тя ме вика. Аз не отговарям, но го усещам. Мога да сдържа малките плъхове и хората си да не й помогнат срещу вас, но това е всичко.

— Просто ни вкарай вътре. Ще се справим с останалото.

— Толкова ли си самоуверена?

— Искам да заложа живота си на успеха — заявих.

Той силете пръсти пред устните си, облегнал лакти на масата. И в човешката форма белегът от изгаряне на рамото му личеше ясно — груба, четиривърха корона.