Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

Повечето вампири полагат поне известни усилия да си прикрият ковчезите, не и Николаос.

— Каква арогантност! — прошепна Едуард.

— Да — отвърнах му шепнешком. Човек винаги шепне около ковчези — първо, чувстваш се като на погребение и второ, мъртъвците могат да те чуят.

В стаята се носеше застояла миризма, от която ти настръхваше косата. Заседна в основата на гърлото ми. В устата си долавях слабия й, металически вкус. Беше като мирис на змии, затворени в клетки. Миризмата стига, да осъзнаеш, че в тази стая няма нищо топло и космато. Но това описание е доста бегло. Просто… мирис на вампири.

Първият ковчег беше от тъмно, добре лакирано дърво със златни дръжки. Беше по-широк при раменете и се стесняваше надолу, следвайки контурите на човешко тяло. По-старите ковчези често изглеждат така.

— Да започнем оттук — реших.

Едуард не спори с мен. Отпусна картечницата да увисне на ремъка си и извади пистолета.

— Прикривам те — отбеляза.

Оставих автомата на пода пред ковчега, хванах ръба на капака, изредих бърза молитва и го вдигнах. Вътре лежеше Валънтайн. Белязаното му лице бе открито. Придържаше се към традицията си да се облича като комарджия от речните кораби, но този път — в черни дрехи. Украсената му с волани риза бе пурпурна. Цветът не подхождаше особено на кестенявата му коса. Едната му ръка бе положена на бедрото — като безгрижно заспал мъж. Много човешки жест.

Едуард надникна в ковчега с насочен към тавана пистолет.

— По този ли си плиснала светена вода?

Кимнах.

— Добре си го освиткала!

Валънтайн дори не помръдна. Не видях и да си поема дъх. Избърсах потните си длани в панталона и потърсих пулса на китката му. Нищо. Кожата му беше студена при допир. Беше мъртъв. Това не е убийство, все едно какво казват новите закони. Човек не може да убие труп!

Китката трепна под пръстите ми. Отскочих така, сякаш се бях изгорила.

— Какво има? — попита Едуард.

— Напипах пулс.

— Случва се от време на време.

Кимнах. Да, случва се. Ако изчакаш достатъчно време, сърцето ще тупне, кръвта ще текне, но толкова бавно, че ти е мъка да гледаш. Мъртъвци. Започвах да се чудя дали знам какво всъщност значи тази дума.

Знаех обаче нещо друго. Ако нощта ни завареше тук, щяхме да умрем — или да ни се иска да сме умрели. Валънтайн беше помогнал да убият над двадесет души. За малко да ликвидира и мен. Когато Николаос оттеглеше защитата си, той щеше да довърши започнатата работа, ако успее. Бяхме дошли да убием господарката. Смятам, че тя щеше да си оттегли защитата НАБЪРЗО. Както се казва в старата поговорка, беше въпрос на живот и смърт. Предпочитах смъртта да е негова. Смъкнах раницата от гърба си.

— Какво търсиш? — попита Едуард.

— Кол и чук — отвърнах, без да вдигам очи.

— Няма ли да използваш картечницата?

Погледнах го.

— О, да бе! Защо направо да не наемем духов оркестър да ни посвири?

— Ако искаш да пазиш тишина, има и друг начин… Едуард се усмихна лекичко.

Хванах заострения кол в ръка, но ми се щеше да го доизслушам. Пронизвала съм с кол повечето убити от мен вампири, но това не прави задачата по-лесна. Става дума за тежка, мръсна работа, макар че вече не повръщам. Нали съм професионалистка в крайна сметка…

Партньорът ми извади от собствената си раница малка кутия. В нея имаше спринцовки. В ампулите — сивкава течност.

— Сребърен нитрат — уточни Едуард.

Сребро. Проклятието на немъртвите. Бичът на свръхестественото. И то — прелестно модернизиран.

— Действа ли? — поинтересувах се.

— И още как! — Той напълни спринцовката и попита: — На колко е този тип?

— Малко над стоте — отвърнах.

— Две ще свършат работа… — Едуард заби иглата във вената на врата на Валънтайн.

Преди да напълни спринцовката отново, тялото потрепери. Той вкара и втората доза. Трупът на Валънтайн се сгърчи срещу стените на ковчега. Устата му зина и се затвори. Бореше се за въздух като удавник.

Едуард приготви нова спринцовка и ми я подаде. Втренчих се в нея.

— Няма да те ухапе! — обади се той.

Поех я колебливо между палеца, показалеца и средния си пръст.

— Какво ти става? — попита спътникът ми.

— Не обичам много иглите.

Той се ухили.

— Страх те е от инжекции?

Озъбих му се:

— Не точно.

Тялото на Валънтайн трепереше и се гърчеше, дланите му удряха по дървените стени. Издаваше тихи, безпомощни звуци. Дори не отвори очи. Канеше се да проспи собствената си смърт.

Подскочи конвулсивно за последно, после се отпусна на дъното на ковчега като скъсана парцалена кукла.