Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Изглежда много жив, нали? — Обиколи го и прокара длан по рамото му. Филип се дръпна, следвайки с ужасен поглед всеки неин жест. Помнеше я. Бог да ни е на помощ. Помнеше я!

— Искаш ли да видиш танца му? — попита вампирката.

Надявах се, че не съм я разбрала. Постарах се да си придам каменно изражение. Сигурно съм успяла, защото тя се обърна към мен и сложи ръце на кръста си.

— Е — попита, — искаш ли да видиш изпълнението на любовника си?

Преглътнах киселината в гърлото си. Май щеше да е по-добре да повърна в лицето й. Това би й послужило за урок.

— С теб ли? — попитах.

Тя се плъзна към мен и сплете пръсти зад гърба си.

— Може и с теб. По твой избор!

Направо бе завряла лице в моето. Дявол да го вземе, очите й бяха толкова ококорени и невинни, че направо приличаше на светотатство.

— И двете не ми звучат съблазнително — признах.

— Колко жалко! — тя се върна странешком при Филип.

Той беше гол и загорялото му тяло още бе красиво. Какво са няколко белега повече?

— Не си знаела, че ще дойда — тогава защо си възкресила Филип? — полюбопитствах.

Николаос се завъртя на токчетата на малките си обущета.

— Вдигнахме го, за да се опита да убие Обри. Зомбитата — жертви на убийство, са извънредно забавни, когато се опитват да умъртвят убиеца си. Смятахме да го пуснем да си опита късмета, докато Обри още спи. Той може да се движи, ако го обезпокоите… — тя погледна към Едуард. — Но, както виждам, вече сте открили този факт…

— Щяла си да оставиш Обри пак да го убие! — възкликнах.

Господарката кимна и залюля глава.

— Ахммм…

— Кучка такава!

Бърчард заби дулото на пушката в корема ми и паднах на колене. Давех се, опитвайки се да дишам. Не ми помогна много.

Едуард се взираше много настоятелно в Закари, който държеше пистолета на нивото на гърдите си. На такова разстояние не е нужно да си добър стрелец, нито дори да имаш късмет. Дръпнеш ли спусъка, убиваш някого. Бум.

— Мога да те накарам да правиш, каквото си поискам — обади се Николаос.

Нов прилив на адреналин се вля във вените ми. Много ми идваше. Повърнах в ъгъла. От нерви, пък и от твърде силния удар с пушка в корема. Нервите ме тресяха отпреди — това с пушката беше просто допълнение.

— Тц-тц — обади се Николаос. — Чак толкова ли те плаша?

Най-сетне успях да се изправя.

— Да — признах. Защо да го отричам?

Тя плесна с ръце.

— Олеле-мале! — изражението й внезапно се смени, като скорости на кола. Малкото момиченце изчезна и дори розовата, пищна рокличка не можеше да го върне. Сега лицето на Николаос изглеждаше по-слабо и чуждо. Очите й бяха като големи езера, в които да се удавиш. — Чуй ме, Анита! Усети мощта ми във вените си!

Стоях си, взирах се в пода и имах чувството, че студен вятър брули кожата ми. Изчаквах нещо да трепне в душата ми. Силата й да ме помете и да ме отнесе. Не последва нищо.

Вампирката се намръщи. Малкото момиченце се завърна.

— Ухапах те, съживителке! Би трябвало да пълзиш при една моя дума! Какво си направила?

Промърморих кратка, чистосърдечна молитва и й отговорих:

— Светена вода.

Тя се озъби:

— Този път ще те държим при нас до след третото ухапване! Ще заемеш мястото на Тереза. Вероятно тогава ще проявиш по-голяма готовност да търсиш кой убива вампирите!

Борех се със себе си да не погледна към Закари. Не защото не исках да го издам. Щях да го сторя и просто чаках подходящия момент, когато новината щеше да ни е от полза. Вероятно така щях да допринеса за смъртта на съживителя, но надали щях да разкарам Бърчард или Николаос, а Закари беше най-безопасното създание в цялата зала.

— Не мисля, че ще стане — отвърнах.

— О, обзалагам се на обратното, съживителке!

— Предпочитам да умра.

Вампирката разтвори широко ръце:

— Но аз искам да умреш, Анита! Искам те мъртва!

— Значи сме квит — обадих се.

Тя се изкиска. Зъбите ме заболяха от този звук. Ако наистина искаше да ме измъчва, беше достатъчно само да ме затвори в една стаята със себе си и да се смее. Това вече щеше да е истинско мъчение.

— Хайде, момчета и момичета, да поиграем в тъмницата! — Николаос поведе процесията.

Бърчард ни махна да я последваме. Двамата със Закари вървяха отзад, с оръжията в ръце. Филип стоеше несигурно в средата на залата и ни гледаше как потегляме.

Николаос се провикна през рамо:

— Нека ни последва, Закари!

Съживителят нареди:

— Хайде, Филип, след мен!

Танцьорът се обърна и тръгна след нас, все още с несигурен и не съвсем фокусиран поглед.