Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

Вдигнах ножа си от пода и пристъпих към съживителя. Плъховете ме гледаха. Никой не ме спря. Коленичих до нещастника и разрязах ръкава на ризата му. Оголих гри-грито. Той все още не можеше да говори, но ококори очи.

— Помниш ли, когато се опитах да го намажа с моята кръв? Ти ме спря. Явно се боеше, макар че не разбрах защо… — седнах до него и погледах как се самовъзстановява. — Всяко гри-гри се нуждае от някаква определена грижа — на това тук му трябва вампирска кръв — и има нещо, което никога не бива да правиш, иначе магията спира. Пуф и край! — протегнах ръка, от която все още съвсем задоволително капеше кръв. — Човешка кръв, Закари, толкова ли е опасна?

Той успя да издаде нещо като:

— Н’дей!

Кръвта се стече по лакътя ми и капката — гъста и тръпнеща — увисна над неговата ръка. Той се помъчи да поклати глава — не, не… Капката се откъсна и пльосна на рамото му, без да оцапа гри-грито.

Той целият се отпусна.

— Днес ми липсва търпение, Закари — разтрих кръвта по плетената лента.

Очите на съживителя блеснаха, оголвайки бялото. Той издаде странен звук. Ръцете му задраскаха по пода. Гърдите му подскачаха, сякаш не можеше да диша. От гърлото му се изтръгна въздишка — дълга и съскаща — и той утихна.

Проверих за пулс — нищо. Отрязах гри-грито с ножа си, свих го на топка в дланта си и го пъхнах в джоба. Зловещ продукт на занаята.

Лилиан дойде да ми превърже ръката.

— Това е само временно. Ще ти трябват шевове. Кимнах и се изправих.

Едуард се обади:

— Какво правиш?

— Събирам другите оръжия… — трябваше да намеря Жан-Клод. Не го казах на глас. Не смятам, че спътникът ми щеше да ме разбере.

С мен дойдоха двама от плъховете. Това ме устройваше. Нека ме придружат, стига да не се месят. Филип още бе свит в ъгъла. Там го и оставих.

Взех оръжията. Провесих картечницата през рамо и стиснах автомата в ръце. Зареден с амуниции за мечки. Бях убила вампир на цели хиляда години. Не, не аз. Определено не и аз!

Заедно с плъховете намерихме стаята за наказания. В нея имаше общо шест ковчега. На капака на всеки имаше осветен кръст, затворени ги придържаха сребърни вериги. В третия намерих Уили, така дълбоко заспал, сякаш никога нямаше да се събуди. Така го и оставих, да отвори очи с падането на нощта. Да тръгне по своята си работа. Уили не беше лош човек. А като за вампир беше направо страхотен!

Всички други ковчези се оказаха празни, само последният остана неотворен. Откачих веригите и поставих кръста на земята. Жан-Клод се взря в мен. Очите му бяха среднощен огън, усмивката му — мила. Спомних си първия си сън — ковчегът пълен с кръв, той посяга към мен… Отстъпих и вампирът се надигна от ложето си.

Плъхолаците се раздвижиха със съскане.

— Всичко е наред — обадих се. — Той е един вид на наша страна.

Жан-Клод излезе от ковчега, сякаш бе поспал добре. Усмихна се и протегна ръка:

— Знаех си, че ще се справиш, ma petite.

— Ти, арогантен кучи син такъв! — ръгнах го в корема с дулото на картечницата. Присви се, колкото ми трябваше. Цапнах го по брадичката и той се олюля. — Махай се от ума ми!

Жан-Клод потри лице и по пръстите му остана кръв.

— Белезите са постоянни, Анита. Не мога да ги махна.

Стиснах оръжието така, че пръстите ме заболяха.

Кръв покапа от раната на ръката ми. Замислих се. В началото исках да стрелям, докато красивото му лице стане на пихтия. Не го направих. По-късно сигурно щях да съжалявам, но…

— Можеш ли да не ме навестяваш насън, ако не друго? — попитах.

— Да, това е по силите ми. Съжалявам, ma petite!

— Стига си ми викал така!

Вампирът сви рамене. На светлината на факлите черната му коса изглеждаше почти пурпурна. Направо спираше дъха.

— Стига си играл с ума ми, Жан-Клод!

— Какво точно искаш? — попита той.

— Знам, че тази прекомерна красота е номер. Така че, спри!

— Не го правя аз — уточни той.

— Това пък какво точно значи?

— Когато откриеш отговора, Анита, върни се при мен и ще поговорим!

Бях твърде уморена за загадки.

— За какъв се смяташ ти, бе? Да използваш така хората…

— Аз съм новият господар на града — отвърна Жан-Клод. Внезапно се озова до мен и докосна бузата ми с пръсти. — А ти ме сложи на трона!

Отскочих назад.

— Стой по-далеч от мен известно време, Жан-Клод, защото, кълна се…

— Ще ме убиеш ли? — попита той. Усмихваше се. Надсмиваше ми се.

Не го застрелях. А и някои хора казват, че нямам чувство за хумор.

Намерих една стая с пръстен под и няколко плитки гроба. Филип ме остави да го заведа до там. Чак вътре спря, втренчен в прясно изкопаната дупка и после се обърна към мен.