Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

Отдръпнах се от него. Това беше глупаво. Щяхме да умрем, къс по къс, и двамата. Тогава защо да си играя? Нападнах Бърчард и замахнах. Сварих го неподготвен и той даде заден. Повторих огледално позата му и започнахме да се обикаляме.

Междувременно казах:

— Знам кой е убиецът!

Бърчард вдигна вежди. Николаос се обади:

— Какво каза току-що?

— Знам кой убива вампирите!

Бърчард внезапно замахна към ръката ми и разряза ризата. Не ме заболя. Той си играеше с мен.

— Кой е? — попита Николаос. — Кажи ми, иначе ще убия този смъртен!

— Естествено — съгласих се.

Закари изврещя:

— Не! — и се обърна да стреля по мен. Куршумът изсвистя над главата ми. И двамата с Бърчард се проснахме на пода.

Едуард изпищя. Понадигнах се да хукна към него. Ръката му бе извита под странен ъгъл, но беше жив.

Пистолетът на Закари стреля още два пъти. Накрая Николаос му го взе и го хвърли на пода. Сграбчи съживителя и го притисна към себе си, превивайки го в кръста, сякаш го гушкаше. Сведе рязко глава. Закари изпищя.

Бърчард се надигна на колене, за да гледа представлението. Забих ножа си в гърба му. Потъна чак до дръжката, преди да се удари в кост. Гърбът на слугата се скова, той се пресегна назад в опит да извади острието. Не изчаках да видя дали ще успее. Извадих другия си нож и го забих отстрани в гърлото му. По ръката ми плисна кръв, когато издърпах оръжието. Ударих още веднъж и слугата полека се свлече по очи.

Николаос захвърли Закари на пода и се обърна с изплескано в червено лице. Предницата на розовата й рокля беше пурпурна. Гърлото на съживителя зееше разкъсано. Той лежеше задъхан на пода, но още мърдаше и беше жив.

Вампирката се втренчи в тялото на Бърчард, после изпищя — див вой на банши, който трептеше и отекваше в стените. Втурна се към мен с протегнати ръце. Хвърлих ножа си, но тя го отблъсна. Удари ме, инерцията й ме повали на пода и тя се възкачи върху мен. Все още пищеше, без да спира. Изви главата ми настрани. Никакви номера на ума, само груба сила.

Изпищях:

— Нееееее!

Някакъв пистолет стреля и Николаос трепна — веднъж, два пъти… Изправи се и усетих вятъра. Носеше се през помещението като порив в началото на буря.

Едуард се облягаше на стената, стиснал изтървания от Закари пистолет.

Вампирката се хвърли към него и той изпразни пълнителя в крехкото й тяло. Тя дори не трепна.

Седнах и проследих напредването й към Едуард. Той я замери с празния пистолет. Тя внезапно го връхлетя и го събори на пода.

Мечът лежеше на земята и беше дълъг почти колкото моя ръст. Извадих го от канията. Тежък и странен, влечеше ръката ми надолу. Вдигнах го над главата си, отпуснах плоската страна на острието на рамо и хукнах към Николаос.

Тя отново нареждаше с онзи висок, напевен глас:

— Ще те направя мой, смъртни! Мой!

Едуард изврещя. Не виждах добре причината. Вдигнах меча и тежестта му ме повлече надолу и настрани, точно както планирах. Удари се във врата на вампирката с тежко, мокро тупване. Острието застърга в кост и аз го измъкнах. Не удържах върха и той одраска пода.

Николаос се обърна към мен и се накани да се изправи. Вдигнах отново меча и замахнах, а инерцията ме повлече след него. Изпука кост и щом Николаос се свлече на колене, аз също паднах на пода. Главата й още висеше на ивици кожа и плът. Примигна срещу мен и се опита да се изправи.

Изкрещях и замахнах изотдолу, влагайки цялата си сила. Ударът улучи вампирката между гърдите и аз се изправих с меча в ръце, натисках ли натисках… Плисна кръв и аз я приковах към стената. Острието се подаваше откъм гърба й и издра стената, когато тя се плъзна надолу.

Паднах на колене до трупа. Да, до трупа, защото тя беше мъртва!

Погледнах към Едуард. На шията му имаше кръв.

— Ухапа ме! — каза той.

Борех се за въздух, имах проблеми с дишането, но това беше прекрасно. Бях жива, а тя — не. Тя не беше, мамицата й!

— Не бой се, Едуард, ще ти помогна. Имаме предостатъчно светена вода — ухилих се.

Той ме позяпа известно време, след това се разсмя и аз се засмях с него. Още се кискахме, когато плъхолаците изпълзяха от тунела. Рафаел, Кралят на плъховете, пулеше черните си копчета-очи срещу касапницата.

— Тя е мъртва.

— Зън-зън, вещицата е мъртва! — съгласих се.

Едуард поде песничката:

— Проклетата стара вещица!

Отново се разкикотихме заедно, а косматата докторка Лилиан се погрижи за раните ни — първо за тези на Едуард.

Закари още лежеше на земята. Раната на гърлото му бе започнала да се затваря, кожата се слепваше. Щеше да живее, ако този термин изобщо му прилягаше.