Джон Кейс - Танцуващият с духове

Бърк въздъхна и си записа.

— Работата е там, че ще има редовна кореспонденция.

Д’Анкония се намръщи.

— Неизбежно е — продължи Бърк. — Но мога да ви включа в списъка с еднопосочната поща.

Въпросният списък съдържаше имената на клиенти, които не желаят фирмата да се свързва с тях. Кореспонденцията и другите начини за връзка се осъществяваха единствено по инициатива на клиента. Хората в списъка с еднопосочна поща почти без изключение искаха да запазят в тайна активите си, било от съпругите си, било от кредитори или от данъчни и правораздавателни органи.

— Чудесно — каза Д’Анкония.

— Но ще трябва от време на време да се свързвате с нас. Има и годишна такса. Ако не бъде платена в срок, корпорацията губи законовия си статут — обясни Бърк, макар да виждаше, че Д’Анкония не го слуша.

Може би не му пукаше какво ще стане с компанията. Може би искаше да я използва за една-единствена транзакция и после да я зареже. Негова си работа. Бърк се усмихна и стана, давайки знак, че срещата е приключила. Двамата си стиснаха ръцете и Д’Анкония си тръгна.

Бърк поклати глава и застана до прозореца. Клиентът излезе от сградата с превити под дъжда рамене.

„Тоя тип очевидно иска да преметне данъчните“, реши той. Което не засягаше Бърк по никакъв начин. Нека данъчните си свършат своята работа, а той ще си гледа своята.

Въпреки това в Д’Анкония имаше нещо, което го притесняваше. Не националността. Не, имаше нещо в името му, което глождеше Бърк. Звучеше му познато, като името на второстепенна или третостепенна знаменитост.

Може пък това да е, помисли си Бърк. Може да е актьор. Лесно можеше да си го представи в ролята на лекар в телевизионен сериал — гениален млад хирург, който убива по някой пациент от любов към спорта.

Уилсън стоеше с гръб към стената и гледаше как чалмосаните потапят кутийките в кофи с бензин. Висеше в склада от сутринта и бензинът се беше пропил в дрехите, в косата му, в кожата дори. Усещаше вкуса му в устата си. А му се пушеше ужасно. Не би могъл да запали дори да излезеше навън. Щракнеше ли запалката, щеше да се подпали като факла.

А си имаше и бавачки на всичкото отгоре — Зеро и Халид. По на двайсетина години, двамата бяха с кубинки, дънки и американски тениски („Поздравявай, не замърсявай!“) и разнасяха картечни пистолети „Хеклер и Кох“ все едно са чадъри. По нареждане на Хаким вървяха по петите му навсякъде и това започваше да му лази по нервите. Английският на единия не подлежеше на коментар, но другият го говореше прилично. Най-сериозният проблем беше, че тези типчета искаха да му бъдат приятели. Мечтаеха си да отидат в Америка! Така че непрекъснато му се хилеха безумно, размахваха пистолетите и кимаха с глави, все едно искаха да кажат „Смърт на Америка, но не и на теб, приятелю! За теб — фалафел! За нас — зелени карти!“

Беше казал на Хаким, че не му трябва бодигард, още по-малко двама, а още по-малко тъпите близнаци. Арабинът обаче настоя на своето и навярно с основание. Под повърхностния си блясък от галска и арабска цивилизованост Ливан беше барутен погреб. А в Баалбек беше… още по-зле.

Одрискан от мухи кръстопът в долината Бекаа, градът лежеше в подножието на голо възвишение, увенчано с казармите на шейх Абдула. Тук през осемдесетте бяха държали американските заложници, оковани към радиатори и тръби. Хаким прояви желание да му покаже килиите, но не остана време, а и арабинът нямаше вяра на хората от сирийското разузнаване, които бяха разквартирувани там. Което беше лошо, защото Уилсън знаеше това-онова за затворите и би му било интересно да разгледа килиите. Дали заложниците са виждали руините от другата страна на пътя? Важен детайл, защото руините бяха колкото неочаквани, толкова и забележителни.

От инженерна гледна точка бяха феномен. В хотела имаше брошура на тази тема. В нея се казваше, че били останки от римско светилище. В средата се намирал храмът на Юпитер, колосална постройка върху толкова широк и дълбок фундамент, че погълнал повече камък от Голямата пирамида в Гиза. Сега тънеше в развалини. Петдесет колони се търкаляха в тревата като сечище на каменна гора.

Римляните го наричали Хелиополис — града на слънцето. Според брошурата именно тук, на търговския маршрут между Дамаск и Тир, апостол Павел видял светлината и чул гласа на Исус. Човек би помислил, че ще има паметна плоча или нещо подобно, но нямаше. Само евтин афиш на един телефонен стълб рекламираше летния музикален фестивал, който се провеждал ежегодно сред руините. Тази година — Бьорк и Стинг.