Джон Кейс - Танцуващият с духове

Беше странен период от живота му. Тръгна на фитнес, сутрин вдигаше тежести и играеше баскетбол. Следобед четеше вестник на чаша кафе на някоя от външните масички пред кафене „Фостър Брадърс“ или се мотаеше из музеите. Всеки четвъртък вечер играеха покер в апартамента на Джеймс Маклойд, но с това „социалният“ му живот се изчерпваше.

Мълвата за завръщането му вече се беше разпространила и започнаха да го търсят редактори. Във „Ф-стоп“ имаха поръчка за фотоалбум за Патагония — тридневно пътуване през чилийския национален парк „Торес дел Пайне“. Проявява ли интерес? Бърк обмисля предложението близо час. После хвана самолета.

Онази нощ седеше буден на място до прозореца и гледаше потъналия в мрак Атлантически океан далеч долу. На сутринта слезе на „Хийтроу“ и следобед хвана самолет за Дъблин. Уморен до смърт от смяната на часовите зони, той се регистрира в скъп хотел на улица „Графтън“ и се просна в леглото. Събуди се след пет часа, отиде в болница „Мийт Стрийт“ и седна в чакалнята на спешното отделение.

Направи същото и следващата вечер. И по-следващата. И по-следващата. Накрая една от сестрите се смили над него и спомена, че доктор Ахерн живее в Долки.

— Като Боно — каза тя.

След това Бърк я намери лесно, но минаха няколко дни, докато оправи нещата, и още една седмица, в която да я ухажва. Две седмици след това се ожениха.

Стария им даде благословията си. Харесваше американците по принцип и Бърк конкретно — не на последно място, защото Бърк беше съгласен да остане в Дъблин толкова, колкото Кейт пожелае. Не след дълго Бърк започна работа за „Фирмата“ — помагаше на Стария с документацията. След година Кейт стана завеждащ на спешното отделение в болницата. Живееха си страхотно. Дори започнаха да говорят за дете.

А после — сепсисът.

„Когато Кейт умря…“

Стария просто спря да идва в кантората.

Скоро след това счетоводителят си намери работа в една новосъздадена софтуерна компания в Ратмайнс и напусна. Фиона, деветнайсетгодишната секретарка, замина за Ибиса и остави Бърк сам в кантората, където Стария вече не стъпваше.

„Не може да продължава така“, каза си Бърк. Стария се беше пропил и седеше сам в онази обитавана от призраци къща с твърде много стълбища и твърде много спомени. Приходите на фирмата бяха на минимум. А самият той газеше през дните като през застояла вода.

Истината беше, че Кейт я нямаше. Отиде си завинаги. Факт.

Но не беше просто факт. Беше обстоятелство така масивно, че имаше свои собствени измерения. За Бърк и Стария отсъствието на Кейт беше тяхната географска дължина и ширина, неосезаемо пространство, но съвсем истинско и съвсем празно. А за Стария, изглежда, беше и нещо повече. Черна дупка, която го всмукваше бавно, но сигурно.

Повей на вятъра обля с дъждовни капки стъклото.

Бърк примигна. Мислите му се пръснаха. На улицата долу едно такси се отдели от бордюра и остави пътника си на тротоара под дъжда. Мъжът се оглеждаше, сякаш търсеше нещо. „Д’Анкония — помисли си Бърк. — Той трябва да е.“

Махна се от прозореца и седна зад дървеното бюро с антикварна стойност, което технически беше на Стария. Документацията беше подготвена и прибрана в голям плик върху попивателната хартия. В ъгъла на плота имаше снимка на Кейт в сребърна рамка. С бяла престилка, тя стоеше в разкаляна локва пред клиниката в Поркпа и пушеше цигара.

Бърк се ослушваше за стъпките на Д’Анкония по стълбите, но не се чуваше нищо. После на вратата се почука тихо.

— Влезте.

Бърк стана на крака, очаквайки да види характерната физиономия на злодей във второстепенна роля. Но посетителят далеч не изглеждаше така. Само няколко години по-възрастен от Бърк, Д’Анкония беше достатъчно красив за главна роля. Косата му беше дълга и черна, сресана назад по грижливо небрежен начин. Квадратна челюст, бели зъби, орлов нос, маслинен цвят на кожата и покарала брада по страните, колкото да внушава впечатлението, че не се интересува от външния си вид. Но меката шапка издаваше обратното, както и кашмиреното палто в комплект с хубав шал в ярки цветове.

— Франсиско Д’Анкония — представи се посетителят и затвори вратата след себе си.

Здрависаха се.

— Майк Бърк. Да ви налея нещо?

Д’Анкония седна на стол до бюрото, бръсна дъждовните капки от шапката и я остави в скута си.

— Не, благодаря — каза той.

Огледа се, после кимна към няколкото снимки на стената.

— Хубави снимки.