Джон Кейс - Танцуващият с духове

Което беше остроумно, но и неточно. Каквото и да имаше между тях — любов, похот или самота, — не беше „едно от онези неща“. Беше различно „нещо“, съвсем различно. Канеше се да й го обясни подробно, когато се случи немислимото.

„Спасиха“ ги. Него, по-точно. Кейт беше отишла да акушира при раждане в едно селце нагоре по реката, когато в Поркпа пристигна конвой на ООН, ескортиращ камион със знака на Червения полумесец отстрани. Брониран военен джип спря пред клиниката, нигерийски капитан скочи на пътя и обяви, че всички ще бъдат евакуирани.

— Всички? — попита Бърк, оглеждайки малкия камион.

— Да — настоя капитанът. — Всички бели. Без изключение!

Бърк му благодари за загрижеността, но отказа поканата, на което му отговориха, че не било покана. Било заповед. Започна спор. Бърк не отстъпваше. Нямало да ходи никъде. Не и без лекарката.

Половин час по-късно се събуди на пода на камиона с вързани ръце. Откараха го до самолетната писта в Бел Йела, качиха го в хеликоптер на ООН заедно с други евакуирани и ги транспортираха до кораб на американския боен флот в крайбрежните води. Два дни по-късно пристигна във Вашингтон.

Живееше в едностаен апартамент на Кънектикът авеню, на две пресечки от зоологическата градина и сутрин чуваше маймуните да се надвикват с трафика. Рядко се застояваше в апартамента, но пък имаше постоянен адрес и място, където да държи книгите и дрехите си.

Направи опит да се свърже с Кейт, но това се оказа невъзможно. Късовълновите връзки се бяха сринали, а когато се опита да й прати имейл, компютърът го уведоми, че писмото не може да бъде изпратено. В Монровия нямаше ирландско посолство. Със същия успех Кейт можеше да е на луната.

Знае ли какво е станало с него? Дали някой й е казал? Или си мисли, че се е измъкнал при първия сгоден случай, без да се сбогува дори? Сигурно точно така е изглеждало…

Откри нюйоркски телефонен номер на „Лекари без граници“ и се обади. Насочиха го към парижката централа на организацията. Впрегнал докрай гимназиалния си френски, Бърк попита за клиниката в Поркпа.

— C’est ferme. 7 7 Закрита е. — Бел.ред.

— Et la directeur? 8 8 А директорът? — Бел.ред.

Акцентът му явно е бил катастрофален, защото жената от другата страна на линията попита със зле прикрито раздразнение:

— Имате ли нещо против да говорим на английски, моля?

— Чудесно! Казахте, че клиниката е затворена, така ли?

— Да, затворена е.

— Попитах ви за директора. Доктор Ахерн.

— Тя вече не е с нас.

Бърк застина.

— Какво?

— Да! Боя се, че вече не е възможно да работим в Либерия. Там е твърде опасно.

— О… — Бърк отново започна да диша. Ама и на тази английският й е един… — Имате ли някакъв номер за връзка с доктор Ахерн?

— Да, но тази информация е поверителна. Бихме могли да й препратим ваше писмо, ако искате.

Написа писмото същия следобед, а вечерта го скъса. На следващата сутрин седна за втори опит. Имаше толкова много да каже, да обясни. Не за изчезването си. Това беше лесната част. Трудната част беше за тях. За тях двамата.

Когато мислеше за Африка и за всичко случило се там, спомените му приличаха на халюцинации. Воят на пропадащия хеликоптер. Стремглаво приближаващата земя. Одеялото от пчели върху гърдите му. Кейт.

Накрая писмото излезе колкото до Кейт, толкова и до самия него. Пишеше страница след страница, ден след ден в опит да изясни не само чувствата си към Кейт, а и колебанията относно собствената си идентичност. Кой беше той? Кой искаше да бъде? Кое беше важно? И кое не? Колкото повече мислеше за всичко това, толкова повече си даваше сметка, че отговорът е неразривно свързан с Кейт.

Междувременно звъня във всички дъблински болници. Работи ли при тях доктор Ахерн? Ами да, работи. Имат и Ахеерн също. Ортопедия, педиатрия и семеен лекар. Мери, Рори и Деклан. Кого има предвид господинът?

Откри я в болница „Мийт Стрийт“. Доктор Катрин Ахерн е насочена в спешното отделение. Договорът й е вече подписан, но ще започне работа едва след седмица-две, а и тогава вероятно ще поема само нощни дежурства и през уикендите.

В известен смисъл Бърк изпита облекчение, че не е възможно да се свърже с нея. Имаше да й казва толкова неща. Ами ако вземе, че му затвори? В писмото поне можеше да обясни какво изпитва. Когато най-после го напише както трябва.

Междувременно му направиха пластична операция в болница „Сибли“. За белезите от изгаряне по гърдите и раменете му не можеше да се направи нищо, но поне ухото му, или останките от него, лекарите оформиха в „козметично приемлив“ вид.