Джон Кейс - Танцуващият с духове

— Десет килограма — пресметна Ферди.

— Нали и аз това казах.

Андреа се усмихна, като въртеше разсеяно между палеца и показалеца една от перлите на врата си. След миг каза:

— Двадесет и два паунда не звучат американски. Онзи, който е подготвил багажа, е мислил в метрични мерни единици.

Британецът се замисли върху казаното, после се изкиска.

— Е, ето че имаме напредък. Не само че нищо не се е случило, но… — Той присви очи и се огледа с театрална подозрителност. — Има основание да се смята, че зад това се крие чужденец.

Дори Коваленко се засмя. Но само за миг.

— Работата е там — каза той, — че нещо все пак се е случило.

Гласът на Фреди тежеше от скептицизъм:

— Така ли? И какво е то?

— Било е тест.

Британецът обмисли тази възможност.

— Това е — обяви Коваленко.

— Не е изключено — каза Фреди. — Или пък е безвкусна шега.

— Ако е било шега, на шегаджията му е излязло солено. Куфарите са чистак нови и скъпи — обясни Коваленко.

— Прав си, разбира се, но… защо да си прави толкова труд? Ако искаш да убиеш куп хора на летището, защо ти е да правиш репетиции? Защо просто не… защо да не гръмнеш бомбата от първия път и да приключиш?

— Именно — отвърна Коваленко.

Агентът от МИ-6 изкриви лице в гримаса.

— А и защо точно летище? Железопътните гари са далеч по-лесна мишена. Ресторанти, киносалони…

Коваленко се обърна наляво.

— Андреа?

Офицерът от ЦРУ прехвърли крак връз крак с тих статичен шум от триене на найлонови чорапи. Сви устни и се замисли, после каза:

— Ако не греша, Рей смята, че цялата тази история не засяга летището, а човека с обездвижената ръка. Някой е подлагал на тест него — реши тя, — а не летищните системи за сигурност.

Фреди обмисли тази възможност. После попита:

— И защо ще го правят?

Андреа сви рамене.

— Сигурно са искали да разберат докъде е готов да стигне.

Коваленко кимна.

— Е, вече знаят. Готов е да стигне до края.

„Меко“. Така му викаха ирландците, когато времето беше такова — повече мъгла, отколкото дъжд. Майк Бърк стоеше до прозореца пред бюрото си и зяпаше улицата долу. От време на време вятърът менеше посоката си и обливаше с дъжд стъклото на прозореца, тогава Бърк фокусираше поглед върху стичащите се капки.

Кабинетът му беше просторна стая с висок таван в сграда от розови тухли в края на Темпъл Бар, прочутия лабиринт от тесни улички и алеи близо до река Лифей. От мястото си Бърк виждаше покрива на Търговската арка — покрития пасаж, където героят на Джойс от „Одисей“ Леополд Блум спира да купи книга — порнографски роман всъщност — за своята съпруга Моли.

Макар да беше студено и да валеше, на Бърк му се искаше да потича. Под бюрото си държеше спортен сак с всичко необходимо — освен възможността да го използва. Имаше уговорена среща с клиент — човек на име Д’Анкония, само че Д’Анкония закъсняваше. Беше се обадил по телефона тази сутрин. Искал да регистрира фирма. И бързал.

Нищо необичайно, помисли си Бърк. С това се занимаваме в крайна сметка. Но мислите му бяха другаде. Мислеше за бащата на Кейт — Стария, както го наричаше в себе си Бърк, неговото име беше гравирано върху медната плоча до тежките дъбови врати на кантората:

ТОМАС АХЕРН И СЪДРУЖНИЦИ

Което не отговаряше съвсем на истината. Нямаше други „съдружници“ освен Бърк. Нямаше от месеци. От… е, откакто Кейт умря.

Дори сега думите спираха сърцето му. Изпелтечени нечленоразделно в задните кьошета на мозъка му, те намекваха за изречение без край, за представа така невероятна, че можеше да е единствено мъртвородена. „Когато Кейт умря…“

Какво да правиш с мисъл като тази… с факт като този? Смъртта й беше като лавина. В един момент се грееше на светлината й и кроеше планове за годините, които им предстояха… в следващия земята пропадна под краката му. Скръбта го погреба жив, ослепи го. Накрая студът намери път към сърцето му и бавно го превзе. Тъгата постепенно изгуби енергията си, сърцето му претръпна и повече не усещаше нищо.

При Стария беше още по-зле. Уж удържаше фронта зад бюрото си в кантората, а после един ден вече го нямаше там. А уж всички казваха, че фирмата е целият му живот. „Вземи му кантората и го пиши бегал нашия Томи.“ Оказа се, че не е точно така. Фирмата беше начин на живот за Стария, негово хоби и тръпка, но Кейт… Кейт беше самият живот.

Отгледал я беше от парче месо (точно този израз употребяваше). Научил я бе да строи пясъчни замъци, да язди кон, да чете класиците и да се пази от момчетата. Радвал се бе, когато пред очите му Кейт бе разцъфвала с красотата на майка си — същата рижа коса, изумруденозелени очи и кожа като бял лист хартия; не бе крил гордостта си, когато бе завършила „Кеймбридж“ с отличие и се бе върнала в Дъблин за стажа си. А после Кейт беше направила немислимото — обърнала бе гръб на благородната и комфортна лекарска кариера в Ирландия и бе заминала на доброволни начала за една забравена от бога клиника в земя на малария и непрестанни войни.