Джон Кейс - Танцуващият с духове

Мъжът на задната седалка се наведе напред с пакет цигари в ръка. Уилсън си взе цигара, после и запалката, като правеше и невъзможното да прикрие треперенето на ръката си.

Издуха облак дим към предното стъкло и примижа към часовника си. 1:12… 1:08… 1:04.

Жената все така ровеше в чантата си.

Идеше му да я убие. Идеше му да изкрещи. Идеше му да я убие и да крещи.

Бо не изглеждаше нервен. Местеше поглед от Уилсън към жената. После се обърна към другия мъж и каза нещо на арабски. И се засмя.

След миг жената направи същото. Отметна глава назад с възклицание, което те не чуха, и измъкна карта от чантата си. Voila! Отегченият служител прокара пластиката през слота на четеца за кредитни карти и зачака принтирането на разписката. Това отне не повече от трийсет секунди, но всяка от тях беше като дълга, мъчителна минута. Най-накрая жената грабна картата си и потегли, като размаха ръка през прозореца.

Трийсет секунди по-късно Уилсън и приятелите му караха след нея по изходното шосе в посока Вашингтон. Бо беше толкова спокоен, че чак си подсвиркваше, но Уилсън не отлепваше поглед от часовника на китката си — все едно той щеше да се взриви, а не летището. 0:04… 03… 02… Космите по ръцете му настръхнаха, а мускулите на гърба му се стегнаха в спазъм.

Бо му хвърли поглед, после отново се загледа в пътя. Сърцето на Уилсън спря, когато часовникът оповести с бибиткане края на отброеното време и… В същия миг Бо се наведе рязко към него и изкрещя в ухото му:

— БУУУМ!

Мъжът на задната седалка се изкиска.

Неща като това тревожеха Рей Коваленко. Не дрънченето с ятагани по „Ал Джазира“, нито непрестанните заплахи по „Ал Фарук“. А нещата, които не можеше да обясни. Като онзи висок тип с шинираната ръка и куфарите.

Агентът на ФБР седеше в затъмнената стая и гризеше една от дръжките на слънчевите си очила. В другия край на съвещателната маса на деветнайсетинчовия монитор се въртеше черно-бял видеоматериал. В долния край на екрана светеха цифрите на датата и часа:

18.12.04

17:15

Резолюцията не е лоша, помисли си Коваленко, но контрастът за нищо не става. Мешавица от оттенъци на сивото и кажи-речи нищо друго. Службата по транспортна сигурност би трябвало да подсигури по-свястна техника.

Записът беше направен на летище „Дълес“. Служител на „Бритиш Еъруейз“ забелязал два куфара, които стояли пред билетната каса „половин час, може и повече“, и се обадил на транспортната сигурност. Когато никой не потърсил куфарите, от СТС отцепили района и вдигнали под тревога летищната полиция. Изпратен бил отряд за бързо реагиране и терминалът бил евакуиран.

Та тези „първи реагиращи“ (или първосигнално реагиращи, защото си бяха такива) решили, че ситуацията е подозрителна, и поискали да пратят сапьори, които да унищожат куфарите на място. За щастие имало по-умни глави и те надвили.

Един носач си спомнил, че е закарал въпросните куфари до касата. „Човекът беше с обездвижена ръка, затова оставих багажа му отпред. Не е голяма работа. Правим го често.“

Представителката на ИЦТЗ — Интеграционния център по терористични заплахи — се изкашля, после още веднъж. Коваленко я погледна и веждите му се сключиха.

Андреа Кабът беше нещо като легенда, умна и привлекателна, на висок пост в ЦРУ, някъде около четирийсетте. Говореше се, че имала „свои пари“ — при това много. Израснала в Мароко (баща й ръководел пристанищните власти в Казабланка), тя обичаше да се шегува, че английският й бил „трети език“. Френският и арабският били първите два, китайският — четвърти.

Сега беше с тъмен костюм, с перлен наниз на шията, осемсантиметрови токчета и контактни лещи в неестествен син цвят — индигово, каквото можеш да видиш само в анимационните филмчета на Дисни. Също като на Коваленко, и на нея й предстоеше преместване. В нейния случай — в Куала Лумпур, където да оглави местното управление.

Интересна жена, помисли си Коваленко. И не от срамежливите при това. Чувал беше, че веднъж изпяла химна пред четиридесет хиляди души на футболен мач на стадиона „Робърт Ф. Кенеди“ във Вашингтон. Явно не се стряскаше лесно. Дори една идея по-трудно от препоръчителното. Едно от момчетата, с които Коваленко играеше покер, офицер от контраразузнавателния отдел на управлението, разказваше как побесняла заради едно транспортиране на затворник, което лично уредила в Източна Турция. Отвличането минало като по вода. Натикали обекта в малък хладилен камион и го карали триста мили до самолета, който трябвало да лети до военноморската база в Гуантанамо. Представете си всеобщата изненада, когато отворили вратата на хладилната камера и намерили затворника мъртъв. Някакъв проблем с въздушната циркулация.