Джон Кейс - Танцуващият с духове

„Я се стегни.“

Думите се отрониха шепнешком от устните му:

— Трябва да направиш така, че да се получи.

После си пое дълбоко дъх, наведе се напред и изтри съобщението на Бо, буква по буква. Когато кутийката се изпразни, написа следното:

Гледай да не закъснееш.

Облегна се отново назад. „Ще ми трябват някои неща, помисли си той, ръкавици и шапка…“

Продължи да мисли.

„И шина…“

„Аман от тъжни истории, — мислеше си Уилсън, докато пътуваше с такси към летището, една след друга. — Човек трябва да обръгне, защото историите вече нямат значение. Лицата вече нямат значение. Остава единствено събитието. Както при…“

Като кораба „Аризона“, изгубил почти всичките си хиляда и двеста моряци екипаж при японското нападение над Пърл Харбър. Вече никой не се сеща за моряците, горящи, давещи се, умиращи, преди да са станали от койките си. Или за жителите на Дрезден, изпепелени от въздуха. За улиците на Хирошима и Нагасаки — мъртвите са навсякъде. Значи можеш да го наречеш всякак. Можеш да го наречеш клане. Но накрая всичко се свежда до едно. Всичко се превръща в история.

Колкото до мъртвите, техните имена никой не ги помни. Но Менсън 5 5 Вероятно Чарлс Менсън — сериен убиец. — Бел.ред. и Мохамед Ата 6 6 Един от заподозрените за атентатите на 11.09.2001 г. — Бел.ред. — те са част от нас, познати като мрака нощем. Истината е, че след време шокът избледнява и дори майстор на масовото клане като Кортес е честван като герой. Като носител на култура, като велик изследовател. Един облян в кръв Прометей.

„Времето смекчава.“ Онова, което започва като клане, се превръща в новина и се консумира като развлекателна информация. И свършва като телевизионен минисериал.

„Но не и този път. Този път няма да има възстановки. Нито новини всъщност. Само събитието. После нищо.“ Тази мисъл го накара да се усмихне.

Никой не помни жълтите панделки на надеждата, които американците връзват на дървета и стълбове, нито плюшените мечета, оставяни сред руините на взривени сгради в памет на жертвите, каза си той. Снимките и написаните на ръка бележки, които се появяват отникъде като гъби след дъжд. Всичко това вече е забравено. Стените и подовете са измити с маркучи. Кланицата се превръща в мемориал. В туристическа забележителност.

Като онази английска принцеса, която загина в Париж. По онова време той беше в Колорадо на строг тъмничен режим като затворник от Ниво 1. Но между възпитателните програми по телевизията показаха и репортаж от Лондон. Хиляди хора стояха с часове под дъжда и чакаха реда си да напишат по нещо в някаква „възпоменателна книга“ на погребението й. Уилсън дълго мисли за това. Защо чакаха онези хора, какво щяха да получат в замяна? Накрая реши, че са искали частичка от смъртта на Даяна, парченце от славата й.

— Ще искате ли фактура? — попита таксиджията.

Уилсън се отърси от мислите си.

— Не, няма проблем.

Пое си дълбоко дъх. „Сложи си шапката.“

Трябваше да си го напомня, защото никога не беше носил шапки. Но сега беше различно. Днес беше денят, а районът на летището беше тъпкан с камери. Затова нахлупи меката шапка с периферия на главата си, отвори вратата на таксито и излезе под суграшицата.

Мокрият сняг се въртеше из въздуха. Летищни служители и пътници влизаха и излизаха със сакове, куфари на колела и дечурлига. „Добре — помисли си Уилсън. — Пълно е. Добре е да е пълно. Те това искат — да е пълно. В това е цялата работа — да е пълно.“

Уилсън заобиколи бързо колата и изчака шофьорът да отвори багажника, после пристъпи напред.

— Аз ще ги извадя — каза той.

Шофьорът вдигна учудено вежди, защото ръката на пътника беше обездвижена с шина, но после сви рамене.

Уилсън бръкна в багажника със „здравата“ си ръка и измъкна куфарите, като ги държеше за допълнителните колани.

— Да ви извикам ли носач?

Уилсън поклати глава.

— Не, благодаря — каза той и подаде на шофьора две банкноти от по двайсет долара и една от десет.

Стоеше до бордюра, наметнал палтото на раменете си като плащ. На врата си имаше шал от фин вълнен плат, пак там беше преметната и копринената лента, която придържаше „шинираната“ му лява ръка. Таксита, автомобили и пикапи спираха и потегляха около него, бълвайки пътници под голямата светеща табелка „Заминаващи“. На няколко метра от Уилсън млад бял полицай крачеше по средата на платното и подканяше шофьорите да действат по-живо.

Температурите бяха минусови. Дъхът на Уилсън се кълбеше във въздуха, докато стоеше под суграшицата и гледаше куфарите. „Изтегли ги. Изтегли дръжките. Но…“