Джон Кейс - Танцуващият с духове

Ченгето го гледаше.

„Какво пък“, помисли си Уилсън, посегна и изтегли дръжката на единия куфар със стегнат на топка стомах. Нищо не избухна. Той изтегли и втората дръжка. Пак нищо! С въздишка на облекчение повдигна маншета на дясната си ръка и погледна часовника, който си беше купил специално за случая.

Часовникът не се връзваше с кашмиреното му палто. Беше евтин електронен часовник с тъмна пластмасова каишка. Нагласен на таймер, часовникът показваше 10:00:00. Уилсън натисна бутончето в основата с надпис „старт“ и цифрите започнаха да се менят. Девет минути, петдесет и четири секунди… девет минути, петдесет и една секунди… девет минути…

Уилсън вдигна глава и се огледа, докато не срещна погледа на един носач. Мъжът притича.

— Накъде?

— Б-А.

— Готово!

Носачът, слаб чернокож мъж с блестящи очи и идеални зъби, се наведе, прибра дръжките на куфарите, натовари ги на количката и се обърна, готов да потегли.

— Първа класа, нали?

Уилсън се изсмя, но реакцията му не прозвуча много убедително.

— Де да беше — каза той.

Гласът му прозвуча кухо дори в собствените му уши. Носачът изсумтя и забута количката към автоматичните врати. Блъсна ги вълна от топъл въздух и множество гласове и след миг се озоваха в терминала, погълнати от характерния за такива места хаос. Носачът кимна към опашка от пътници, виеща се между лабиринт от въжета, опънати зигзагообразно пред билетните каси.

— Може да се позабавите тук, като гледам.

Уилсън сви рамене.

— Ще ги оставя отпред — каза носачът. — Така поне няма да ги подритвате, докато сте на опашката.

Уилсън измъкна петдоларова банкнота от джоба си, благодари на мъжа за помощта и се нареди на опашката пред касата на „Бритиш Еъруейз“. Пред него имаше петдесет или шестдесет души, отегчени и нетърпеливи, уморени още преди да е започнало пътуването им. Приличаха на бежанци с куфарите и саковете си. Уилсън проследи с поглед носача, който се придвижи до началото на опашката, спря и свали куфарите от количката. После извика нещо на една от касиерките и кимна по посока на Уилсън. Касиерката вдигна поглед, видя обездвижената ръка и кимна.

Ризата на Уилсън беше подгизнала от пот, побиваха го студени тръпки, но лицето си чувстваше зачервено и горещо. Стомахът му се бунтуваше, но най-лошо беше вълнистото сияние, оформящо се в ъгъла на дясното му око, сребристо трептене като сляпо петно в периферното му зрение. Уилсън знаеше, че много скоро сиянието ще засегне и другото му око и ще го ослепи. Или почти ще го ослепи. Най-малкото ще го дезориентира.

Като членове на танцова трупа хората пред него вдигнаха багажа си. Пристъпиха напред. Спряха. Оставиха куфарите и подхванаха отново разговорите си.

За пръв път му се случи, когато беше на деветнайсет или двайсет години. Не знаеше какво е, нито какво да прави. Беше уплашен до смърт. Реши, че има мозъчен тумор. Че ослепява. Направиха му скенер в болницата и резултатите бяха нормални. Докторът обясни, че страдал от офталмична мигрена, рядко състояние, което, изглежда, било свързано с нивата на стрес. Не било проучено добре, но се смятало, че има нещо общо с интелигентността, защото само хора с изключително висок коефициент на интелигентност страдали от този вид мигрена.

Така че това с очите не беше проблем. По-скоро неудобство. Поне не го болеше, нищо, че диагнозата му беше мигрена. И не продължаваше дълго. Половин час най-много и само два-три пъти годишно. Достатъчно често, за да му хване цаката. Просто трябваше да изтърпи пристъпа и точка. Което не беше толкова лесно всъщност. Защото получаваше пристъп само в състояние на голям стрес.

Не че не можеше да се справи. В последния клас на гимназията изигра страхотен мач, нищо, че въздухът между него и топката трептеше и се гънеше като изпаренията над нагорещен асфалт. Години по-късно, на срещата с правителствените юристи — когато го уведомиха, че планират да му разкатаят фамилията, — пак получи пристъп. И никой не забеляза. Никой не видя онова, което виждаше той — сияние, което танцуваше из въздуха между тях. Седеше си, сляп като прилеп и заобиколен от адвокати, и слушаше как представителят на Пентагона му обяснява така наречените „факти от живота“. Кодекс на САЩ 35/131. Държавата има суверенното право да отчуждава частна собственост, включително и интелектуална.

Следващият пристъп беше… кога? Когато съобщаваха присъдата му! А после по време на полета до колорадския „Алкатрас“. Където го погребаха жив заради нещо, което… евентуално си бил помислил. (Или както фигурираше в съдебното решение — за подбуждане към убийство.)