Джон Кейс - Танцуващият с духове

Имаше още няколко такива истории — или не точно истории. Слухове по-скоро. Един полковник, работил с Кабът в Турция, се намръщи, когато Коваленко го попита за нея. „Интересна жена…“ „Какво имаш предвид?“, попита го Коваленко. „Ами, отговори смутено полковникът, понякога става доста агресивна по време на разпит. Не че това непременно е лошо, побърза да добави той, просто… ти идва като гръм от ясно небе, когато го видиш с очите си.“

Нищо от чутото не тревожеше Коваленко. Ако питаха него, Андреа Кабът беше съвършена. Единственият й недостатък — и единствената причина да не я е вкарал още в леглото си — беше онази история с китайския. Именно това го тревожеше. Затова се мръщеше и в момента. Защото щом Андреа говореше китайски, вероятно говореше с китайци. Така че, макар кашлицата й най-вероятно да означаваше настинка или грип, като нищо можеше да е и нещо друго. Нещо китайско. Нещо като острия респираторен синдром или птичия грип.

Докато Коваленко прехвърляше тази мисъл през главата си, Андреа се наведе към монитора и присви очи.

— Спри тук — прошепна тя.

Коваленко натисна паузата. Образът показваше мъж, застанал в края на опашката пред касата на „Бритиш Еъруейз“. С дълго тъмно палто и мека шапка. Чертите на лицето му се различаваха добре.

— Това ли е той? — попита Андреа.

Коваленко изсумтя. Мъжът на записа имаше шина на ръката, все едно е счупена. Може и да беше счупена. Но едва ли, ако питаха Коваленко. Превръзката най-вероятно беше трик, начин да пробута куфарите си на носача, така че самият той да не ги носи и да не бъде заснет в близост до тях. Нещо такова беше направил и Тед Бънди, преди да го приспят завинаги.

— Добре — каза Андреа.

Записът тръгна отново, а Андреа пак започна да кашля.

„Само това ми трябва, помисли си Коваленко, да се удавя в собствените си секрети.“

От единайсети септември караше на мускули и добро желание. Почти не слизаше от самолета — от Вашингтон до Хамбург, от Хамбург до Дубай. От Дубай до Манила. Джакарта, Исламабад. И навсякъде мръсотия, с изключение на Хамбург. Имунитетът му се беше сринал, биологичният му ритъм така се беше объркал, че не знаеше кога е ден и кога е нощ, и изобщо се чувстваше като пълен парцал. А тази сграда, свряна във Военноморския комплекс, беше голяма част от проблема. Като „обезопасен сграден фонд“ прозорците й бяха зазидани с тухли още от седемдесетте, когато националната разузнавателна служба се беше настанила тук, за да проучва сателитни изображения. Беше място, където „слънце не грее“, буквално. Често му се струваше, че всички работещи в сградата са болни или са на път да се разболеят. „Като мен — помисли си Коваленко. — Нещо ме гази от много, много време.“

На монитора мъжът с пострадалата ръка говореше с някого на опашката.

— Кое е това момиче? — попита Андреа, вперила поглед в монитора. — Знаем ли коя е?

Лаконичен глас с британски акцент долетя от сумрака в другия край на масата:

— Неееее. — Думата май няма да свърши никога, както я е проточил, помисли си Коваленко. — Боя се, че не.

— И защо? — попита Коваленко. — Самолетът е ваш. Имате списък с пътниците. Толкова ли е трудно да проверите?

Британецът изпълни дробовете си с положителни йони и въздъхна. Беше таен агент, казваше се Фреди и работеше като офицер за свръзка с МИ-6.

— Ами понякога е доста трудно всъщност! — каза той и се наведе напред. — На борда е имало сто тридесет и една жени, които фигурират в списъка с имената си. Не с възрастта, теглото или мястото си на опашката. Не разполагаме с достатъчно човешки ресурс, за да ги открием всичките. Особено при положение, че нищо особено не се е случило. — Спря поглед на Коваленко. — Може би когато отидете в Лондон…

— Лондон? — прекъсна го Андреа.

Коваленко вдигна рамене.

— Той е новият шеф там — обясни Фреди. — Не ви ли е казал?

— Не. — Андреа изглеждаше впечатлена.

— Още не е официално — измърмори Коваленко.

Мъжът на монитора обърна гръб на момичето, отдалечи се и излезе от обсега на камерата.

— Това е всичко — обяви Коваленко. — И нека бъде светлина. — Гледаше записа за девети път и знаеше, че няма какво повече да се научи от него.

Неоновите лампи на тавана се включиха с жужене. Коваленко стана и прекоси стаята до друга маса, където стояха отворени два куфара на колелца. Във всеки имаше купчина вестници, овързани с канап. Отпечатъци нямаше. Никъде.

— Двадесет и два паунда — каза Коваленко. — Всеки.