Джон Кейс - Танцуващият с духове

Хаким допи чашата си и си наля още вино. Сервитьорът се появи с широка усмивка и с изобилие от мезета в малки чинийки, остави ги на масата и си тръгна. Хаким завъртя отново виното в чашата си, толкова умело, че на пръв поглед ръката му дори не трепна.

— Не каза нищо за Белград — подхвърли той.

Уилсън сви рамене.

— Няма много за казване. Свърших онова, за което бях отишъл. Валеше сняг.

— А после дойде тук. — Не прозвуча като въпрос, но беше такъв.

— Не — отговори Уилсън, като се чудеше колко точно знае арабинът. — Първо се отбих до езерото Блед. После дойдох тук.

— Езерото Блед?

— В Словения.

Кимайки замислено, Хаким си отчупи малко парче от питата, загреба с него от бабагануша 12 12 Зеленчукова смес, подобна на кьопоолу. — Бел.прев. и го пъхна в устата си.

— И какво толкова има в Словения?

— Една тетрадка.

— А, да, прословутата тетрадка! Бо ми каза за нея. Намери ли я?

Уилсън кимна.

— Да. Много тетрадки.

Хаким се усмихна насърчително на мъжа срещу себе си. Не му беше докрай ясно какво е намислил американецът. Бободжон му го беше обяснил още преди месеци, но Хаким така и не откри смисъл в цялата работа. Операцията имаше нещо общо с един луд учен, Тесла, умрял преди половин век. Някакви изгубени книги. Бомба, която не била бомба. По думите на племенника му американецът щял „да спре мотора на света“. Хаким се разсмя. „Мотора на света!“

— Кое е толкова смешно? — попита Уилсън.

Арабинът поклати глава.

— Сетих се нещо друго — излъга той. Нямаше смисъл да го обижда. Дори да беше луд, Уилсън беше преминал теста успешно. Значи беше надежден и Хаким трябваше да му угажда известно време като услуга към Бободжон. Бободжон вършеше сериозна работа. А и Хаким имаше нужда от помощ, за да транспортира хашиша. Направи пауза, после каза: — Имам добра новина за теб!

— И каква е тя? — попита Уилсън, като се постара да прикрие подозренията си.

— Утре заминаваш за Триполи.

Уилсън се озадачи.

— Либия?

Хаким поклати глава.

— Не за либийския Триполи — каза той. — За Триполи в Ливан, на осемдесет километра северно от Бейрут. Голямо пристанище. Всичко минава оттам. Включително меласата.

Раздразнението на Уилсън се стопи.

— Уредил съм ти кола — продължи Хаким. — Тръгваш утре сутрин.

— Ами те? — Уилсън вдигна брадичка към копоите си.

Хаким се завъртя на стола и помаха на момчетата, чиито лица грейнаха в усмивки.

— Където отиват кутиите, там са и те.

— А след кутиите?

— Ходят навсякъде.

Уилсън загреба с парче пита от нахутения пастет.

— Как ще намеря кораба, когато пристигнем в Триполи?

— Лесно — каза му Хаким. — Пристанището, турски флаг, повече ръжда, отколкото боя. Казва се „Кралица Мармара“.

— И ме очакват, така ли?

Хаким сви рамене.

— Очакват „транспортния служител“ на „Асуан Експортс“. Това си ти. Меласата е твоя.

— Ами визи?

— Няма да ти трябват. Белов ще те посрещне на пристанището в Одеса. Всичко е уредено. Той ще те прекара през митницата.

Уилсън се намръщи.

— Какво? — попита Хаким.

— За този Белов — каза Уилсън. — Какво ще му попречи да ме измами? Да вземе стоката и да изчезне?

— Няма да го направи — каза Хаким.

— И защо? Кой ще го спре, Зеро и Халид ли?

— Може би не, но… на твое място не бих ги подценявал. Те са добри момчета.

Уилсън се изсмя горчиво.

— Наясно си, че не разбирам нищо от оръжия, нали?

Хаким вдигна рамене.

— И какво? С Белов въртим бизнес отдавна — каза той. — Не би ни измамил. Би било глупаво. А Белов е умен, много умен. Руснак е, но бизнесът му е в Шариах, едно от седемте емирства на ОАЕ. Така че имаме известно влияние над него. Самолетите му са там, както и два от складовете му. За него Шариах е много удобно място. Не би го рискувал. Особено заради нещо такова. — Хаким потри върховете на палеца и показалеца си. — Но ако греша, ти пръв ще разбереш.

— Точно това ме притеснява.

Хаким се усмихна, после пъхна една маслина в устата си, оглозга я и изплю костилката на пода.

— Аз заминавам за няколко дни — обяви той. — Така че е вероятно да стигнеш до Антверпен преди мен. И в двата случая трябва да се настаниш в хотел „Де Уит Лелие“. Ще запомниш ли? „Бялата лилия“. Сещаш се — цветето.

Уилсън кимна.

— А после какво?

— Когато пристигна в Антверпен, ще отидем в диамантената борса. Ти и аз. Там има един евреин, с когото работим. — Затвори очи и поклати глава, после пак ги отвори. — Той ще вземе диамантите и ще уреди паричния трансфер. Както се уговорихме — седемдесет на трийсет. Седемдесет процента за мен, трийсет — за теб. След това… оставаш сам.