Джон Кейс - Танцуващият с духове

Уилсън лапна парче агнешки кебап с превъзходен вкус.

— Ами Бо?

Хаким го погледна озадачено.

— Какво за него?

— Той ще бъде ли там?

— Не, разбира се.

— Защо? — попита Уилсън.

— Той работи по специална задача. Дори аз не се виждам с него.

Уилсън топна залък в блюдо със сивкава каша и го пъхна в устата си.

— Това пък какво е?

— Агнешки тартар.

Уилсън остави питката настрани.

— Каква по-точно е тази „специална задача“?

Хаким обмисли въпроса му. Накрая се усмихна и каза:

— Племенникът ми е добър с компютрите и ни помага за комуникациите.

— Как?

Арабинът отпи от виното, после остави внимателно чашата на масата. Скръсти ръце в скута си и каза:

— Позволи ми да ти дам един съвет.

Уилсън вдигна брадичка.

— Ние работим заедно — продължи Хаким. — Ти, аз и Бободжон. Това е добре. Но ти не си един от нас. И както стоят нещата, по-добре ще е да възпираш любопитството си. Защото хората се изнервят. Аз се изнервям. А това не е добре за теб. — Уилсън мълчеше, затова арабинът се облегна назад и смръщи вежди. — Кажи ми нещо. Защо правиш това?

Уилсън завъртя очи, все едно казваше: „Сложно е.“

Хаким му размаха пръст.

— Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че си интелектуалец.

Уилсън се ухили.

— Аз съм инженер — каза той. — Не е същото.

— Да, но… докато си бил затвора, все си четял разни книги. Така каза племенникът ми. Каза, че си чел Кутб 13 13 Саид Кутб — египетски философ и писател, екзекутиран през 1966 г. Трудовете му се смятат за основополагащи по отношение на съвременните принципи на ислямския фундаментализъм. — Бел.ред. . Вярно ли е?

— Да.

— Коя книга?

— „Километрични камъни“.

Арабинът кимна.

— И какво мислиш?

Уилсън сви устни. Преди Насър да го осъди на смърт чрез обесване, Саид Кутб бил революционер, който проповядвал връщане към исляма в чистия му вид и отхвърляне на корумпираните арабски режими. Теориите му повлияли силно на хора като Осама бен Ладен.

— Мисля, че Кутб е окей — каза той. — Ако си арабин.

— А ако не си?

— Ако не си, за препоръчване е да се огледаш за някой друг.

— Абсолютно — възкликна Хаким. — Всекиму — своето! Ами ти? Щом не е Кутб, кой тогава?

Уилсън сви рамене.

— Бободжон спомена, че във вените ти тече индианска кръв — настоя Хаким.

Уилсън не каза нищо.

— Ще прощаваш — продължи Хаким, — но аз не знам нищо за индианците. Само каквото съм гледал в старите филми. — Замълча, после попита: — Твоето племе има ли си някой като Кутб?

— Моето племе? — повтори Уилсън. — Не, моето племе си няма никой като Кутб. Никакви трактати, памфлети и екзалтирани предупреждения за края на света.

Хаким се засмя.

— Тогава какво? Какво имате?

— Елегии.

— Елегии?

Уилсън кимна.

— Да, имаме много тъжни песни.

— И това е всичко?

— Не — каза Уилсън. — Имаме си и танца на духовете.

Хаким се засмя и наля още вино в чашите.

— Тъжни песни и танци! Какъв народ само!

Сарказмът на арабина го жегна. Но макар кръвта на Уилсън да възвря, лицето му остана безизразно. След малко подхвана:

— Не познавам родителите си. Израснах в приемни семейства. Така че не знаех нищо за предците си. Някой каза, че съм индианец, а и приличам на такъв. Но това не значеше нищо за мен. Бях дете, когато за пръв път чух за танца на духовете. Заведоха ме на зъболекар. В чакалнята имаше списание със статия на тази тема.

— Да? — Хаким изглеждаше объркан, а навярно и алкохолът вече си казваше думата.

— Ами обикновена статия. И снимки на някакъв човек, когото наричали Уовока. На всички снимки беше с риза на духовете, със звезди и луни по нея.

Хаким се намръщи. Нямаше идея какви ги дрънка американецът. Духове?

Уилсън продължи:

— Оказа се, че сме адаши. Че имаме еднакви имена. Не Уовока, а истинското му име. Тогава ми се стори интересно, но после съм го забравил. Спомних си едва след като влязох зад решетките, през втората ми година в затвора със строг режим — Уилсън се изсмя на спомена. — Седях си и зяпах стената. И тогава ми светна! За името — че не е било обикновено съвпадение. А самата ми същност. Буквално! Моето минало и моето бъдеще. Всичко.

Хаким кимна разсеяно. Уилсън виждаше, че объркването му се превръща в досада, а досадата — в раздразнение.

— За какво говориш? — попита арабинът, като се оглеждаше за сервитьора.

Уилсън килна глава настрани. Арабинът нямаше представа за какво иде реч. А после осъзна защо. Хаким не знаеше истинското му име, а и да му го бяха казали, явно беше забравил. За Хаким той беше Франк Д’Анкония — и нищо повече. Така че нямаше смисъл да му разказва за Джак Уилсън. За Хаким съвпадението не съществуваше.