Джон Кейс - Танцуващият с духове

Бяха ли Хаким и хората му част от „Ал-Кайда“? — попита Уилсън. Бо побърза да смени темата. „Ал-Кайда“ не действала така, обясни му той. Имало голяма „Ал-Кайда“ и малка „Ал-Кайда“. Голямата била по-скоро мрежа, отколкото организация. Нещо като интернет — мрежа с постоянно променящи се контакти, без централно командване, свободно общество на хора със сродни интереси. Някои се познавали помежду си, повечето — не.

— Чичо ти познава ли Бен Ладен — попита го Уилсън.

Бо избегна директния отговор.

— На него не му казват Бен Ладен. Наричат го Предприемача.

Уебсайтът на ФБР за най-търсените престъпници имаше своя версия за Аам Хаким. Според Бюрото сътрапезникът на Уилсън бе египтянин с рождено име Хаким Абдул-Бакр Мусауи, познат като Али Хюсеин Мусалаам, Ахмед Из-ал-Дин и с още половин дузина други имена. Завършил счетоводство и се смятал за ръководител военни операции на „Коалицията на онеправданите по света“.

Уилсън беше разгледал линка на същия сайт, който разясняваше идеологията на различните групировки в рамките на „Ал-Кайда“. Коалицията се състои от сунитски джихадисти, които вярват, че „изкореняването на модерните порядки ще доведе до ислямски ренесанс, който ще върне мюсюлманите по целия свят към най-праведната пътека на исляма. Макар да не отхвърлят технологиите сами по себе си, сунитите осъждат западната (и най-вече американската) културна хегемония. Около истинските вярващи от ядрото на коалицията кръжи обичайният набор от наемници“. Според уебсайта коалицията била отговорна за „редица нападения върху американски мишени в Западна Африка и Далечния изток“.

Уилсън и Хаким седяха в трапезарията на хотел „Думас“, овехтяла реликва с високи тавани и прашни полилеи. Стаите за гости бяха в по-лошо състояние и от трапезарията, с дървени кревати, които скърцаха страховито. В дните на разцвета си хотелът бил образец за лукс и великолепие, посрещал гости от ранга на Жозефин Бекер и Шарл дьо Гол. Но това било отдавна; сега прахолякът на Бекаа беше влязъл във владение и тук. Водопроводните тръби дрънчаха. Вратите виеха. Хавлиените кърпи и килимите бяха изтънели от употреба.

Но храната беше великолепна.

Ако не се броят Зеро и Халид, които сърбаха чай на маса до вратата, Уилсън и Хаким бяха сами. Изглежда, бяха единствените гости на хотела, макар че дали това се дължеше на случайност или на предварителна уговорка, не беше ясно.

Уилсън вече не се шокираше от наличието на бутилка вино на масата, нито от насладата, с която Хаким се отдаваше на ритуала. Въпреки ислямската забрана за употреба на алкохол, арабинът обичаше да изчита подробно етикета, да вдишва деликатно аромата на корковата тапа, поднесена му от сервитьора, и да отпива преценяващо първата глътка вино.

Хаким млясна с устни, кимна и даде знак на сервитьора, че е свободен. После допълни собствената си чаша и наля на Уилсън. Сякаш прочел мислите му, вдигна чашата си към светлината и разклати внимателно течността, така че да облее стените на кристала. Накрая отпи с наслаждение.

— Аз съм такфири — обясни той с делови глас. — Знаеш ли тази дума?

Уилсън поклати глава.

— Означава, че за нас правилата са без значение. Вино, момичета, дори свинско — всичко е позволено. Нищо не е харам 11 11 Харам (ар.) — грях. — Бел.ред. .

— Сладка работа — отбеляза Уилсън.

Хаким пренебрегна сарказма му.

— Не е „сладка“. За нас всичко е различно. По необходимост.

— Защо?

— Защото сме във война и защото сме на вражеска територия — каза Хаким все едно обясняваше нещо очевидно. — За нас грехът е един вид маскировка.

Уилсън кимна.

— Прави ни невидими — добави Хаким.

Уилсън разбираше какво има предвид, но не смяташе, че Хаким е докрай откровен. След една седмица в Ливан беше очевидно, че арабинът умее да се забавлява без значение какво казва Коранът по този въпрос. На втората им вечер в Бейрут Хаким се напи в бара на хотел „Сейнт Джордж“ и си тръгна с лъскаво момиче, достатъчно младо да му е внучка. И това ли беше прикритие?

Така или иначе, нито отдадеността на Хаким към каузата, нито дори към настоящия план не подлежеше на съмнение. Въпреки нескритата си неприязън към работата с американец и съмненията си относно плана на Уилсън и неговата осъществимост Хаким изпълняваше всички дадени обещания. А и защо не, като си помислиш? Не го правеше заради черните му очи в крайна сметка. Свършеха ли работата в Антверпен, Хаким щеше да си тръгне със седемдесет процента от печалбата. Така че дори операцията на Уилсън да отидеше по дяволите, арабинът щеше да изкара много пари, а всички рискове щеше да ги поеме Уилсън.