Дийн Кунц - Полунощ

— Идвам за телефона.

— Какво…

Сам посочи монетния апарат.

— Да — каза тя, сякаш потвърждаваше, че е телефон.

— Дойдох да се обадя.

— Аха.

Без да сваля поглед от нея, отиде до апарата, пусна четвърт долар, но не получи сигнал. Върна монетата, опита отново. Нямаше късмет.

— Проклятие! — изръмжа той.

Блондинката се беше запътила към вратата. Закова се на място, сякаш се боеше, че той ще се втурне към нея и ще я повали на земята, ако се опита да излезе.

Атмосферата в градчето беше породило у Сам силна параноя. Все повече през последните часове си мислеше, че всеки в този град е негов потенциален враг. Изведнъж усети, че поведението на тази жена се дължеше на състояние подобно на неговото.

— Да, разбира се, та вие не сте оттук, от Муунлайт Къв?

— Е, и?

— И аз не съм.

— И какво от това?

— Сигурно сте видели нещо.

Тя го погледна.

Сам добави:

— Видели сте нещо и ви е страх. Хващам се на бас, че имате основание!

Беше готова да се затича към вратата.

— Чакайте малко — произнесе бързо той. — Аз съм от ФБР. — Гласът му леко потрепери. — Честна дума.

Тъй като Томас Шедак беше нощна птица и предпочиташе да спи през деня, сега той се намираше в кабинета си, облицован с дъбова ламперия, облечен в сиви спортни дрехи и работеше върху точка от проекта „Муунхок“ на компютърен терминал. Еван, нощният му слуга, позвъни и му съобщи, че Ломан Уоткинс чака пред входната врата.

— Изпрати го в кулата — нареди Шедак. — След малко ще дойда.

Напоследък носеше само спортни екипи. В гардероба си имаше повече от двайсет — десет черни, десет сиви и няколко в морскосиньо. Бяха по-удобни от другите дрехи, спестяваха времето, което би изгубил, ако всеки ден трябваше да мисли за тоалета си, едно от нещата, които не умееше. Модата не го вълнуваше. Освен това не беше със стандартни размери — големи крака, тънки бедра, издути колена, дълги ръце, кокалести рамене. Беше твърде слаб, за да изглежда добре дори в превъзходно скроен костюм. Когато се налагаше да облече сако и панталон, те или висяха на тялото му, или подчертаваха мършавата му конструкция до такава степен, че представляваше реално изображение на Смъртта — един злощастен образ, подсилен от бялата му като вар кожа, почти черната коса и жълтеникавите очи.

Дори на директорските съвети на „Ню Уейв“ носеше същото облекло. От всеки типичен гений хората очакваха ексцентричност. И ако плюс това личното му богатство надхвърляше стотици милиони, то всяка ексцентричност се приемаше без забележки.

Ултрамодерната му къща от железобетон, построена на ръба на скалите до северната част на залива, беше още един израз на необичайния му характер. Трите етажа бяха като при пласта на торта, макар че всеки от тях беше различен по големина от другите. Най-големият беше най-отгоре, най-малкият в средата. Те не бяха хармонично разположени, през деня къщата приличаше на гигантска авангардна скулптура.

Кулата сякаш беше изградена от ексцентрични окръжности. Започваше от центъра на третото ниво на къщата и се извисяваше още десет метра нагоре. Не беше кръгла и не напомняше на онези кули, в които принцесите плачеха за потеглилите на кръстоносен поход принцове, или на кулите, където кралете затваряха и измъчваха противниците си. Приличаше на перископ на подводница. До голямата остъклена стая на върха можеше да се стигне с асансьор или по стълби, пълзящи спираловидно от вътрешната страна на кулата около металната шахта, в която се движеше асансьорът.

Шедак нарочно остави Уоткинс да почака десет минути за авторитет, след това взе асансьора, за да отиде при него. Кабината беше облицована с излъскан бронз и въпреки че не се движеше бързо, имаше усещането, че се намира в снаряд.

Беше прибавил кулата към проекта на конструктора просто като приумица, но след това тя се беше превърнала в любимото му място в огромната къща. Оттук наблюдаваше океана на запад, а на изток и на юг се откриваше целият град Муунлайт Къв. Чувството му за превъзходство се подхранваше и от този поглед отгоре върху всички други човешки творения, От това място за трети път в живота си беше видял лунния ястреб. За него това беше знакът, че е предопределен от съдбата да стане най-могъщия човек, стъпвал на земята.

Асансьорът спря. Вратите се отвориха.

Когато Шедак влезе в полутъмната стая, разположена около асансьора, Ломан Уоткинс бързо стана от стола и почтително поздрави: