Дийн Кунц - Полунощ

Облекчи се в ъгъла на гостната, помириса урината си, след това отиде в кухнята да търси още храна. От време на време мозъкът му се проясняваше и той се опитваше да върне тялото си в нормален вид, но тъй като собствената му тъкан не се поддаваше на желанието му, отново потъваше в мрака на животинското си съзнание. На няколко пъти главата му беше достатъчно бистра, за да оцени иронията на превръщането — вместо да бъде въздигнат до положението на свръхчовек, той беше деградирал до животно. Тази мисловна нишка не се задържа дълго и Пайзър се зарадва на новото си поредно пропадане в бездната на дивите страсти.

От време на време, когато погледът му за малко се проясняваше, виждаше отново Еди Валдоски, нежното момче, и се опияняваше от спомена за кръвта му, сладката кръв, димяща на студения нощен въздух.

Макар че беше физически и умствено изтощена, Криси не можа да заспи. Сгушена между чувалчетата в задната част на камиона на господин Юлан, беше на границата между съня и бодърстването, със силното желание да се отпусне и да заспи.

Чувстваше се непълноценна, сякаш не беше свършила нещо, което беше по силите й. Най-после се разплака. Заровила лице в чувалчетата с дъх на сено, тя хлипаше, което не беше правила от бебе. Плачеше за майка си и баща си, навярно загубени за нея завинаги, не покосени от смъртта в пълния смисъл на думата, а превзети от нещо нечисто, нечовешко, сатанинско. Плачеше за загубеното си юношество, за пропуснатата езда по крайбрежните ливади, за приятните часове с книга в ръка на плажа. Всичко това беше разбито докрай. Плачеше за нещо друго, загубено от нея, нещо неясно, което тя не можеше да назове. Струваше й се, че беше нейната невинност или може би вярата й в тържеството на доброто над злото.

Нито една от героините на книгите, които четеше, не би се отдала на самосъжаление и Криси се засрами от потока сълзи. Но да плаче бе съвсем човешко. Навярно трябваше да плаче, за да си докаже, че не носи в себе си чудовищните семена, които бяха покълнали и пуснали филизи в нейните родители. Макар и да плачеше, тя си оставаше Криси. Плачът беше доказателство, че никой не беше откраднал душата й.

Най-сетне тя заспа.

Сам беше забелязал друга телефонна будка до сервизен гараж на Юниън 76, една пресечка на север от Оушън Авеню. Гаражът не работеше. Прозорците бяха покрити с пласт прах. Небрежно изписан надпис „ПРОДАВА СЕ“ висеше на един от тях, сякаш собственикът въобще не се интересуваше дали мястото ще бъде продадено или не и беше оставил този надпис просто така. Мъртви листа и сухи борови иглички от околните дървета, подгонени от вятъра, се бяха накамарили около бензиновите колонки.

Телефонната будка се намираше до южната стена на сградата и се виждаше откъм улицата. Сам влезе през в кабината, но не я затвори, защото се боеше да не задейства автоматичното осветление и да привлече вниманието към себе си. Полицаите моментално щяха да дойдат, ако бяха наблизо.

Телефонът мълчеше. Пусна монета с надеждата, че ще задейства някакъв сигнал. Не получи линия.

Тресна вилката на слушалката. Монетата се върна.

Пробва отново, без резултат.

Сигурно бяха прекъснали телефона, когато гаражът на Юниън 76 беше престанал да работи.

Все пак се съмняваше, че полицаите, използвайки достъпа си до компютъра на телефонната компания, са прекъснали всички улични телефони в Муунлайт Къв. В момента, в който бяха разбрали, че таен федерален агент пребивава в града, са взели извънредни мерки да му попречат да се свърже с външния свят.

Разбира се, възможно беше да надценява техните способности. Длъжен беше да пробва някой друг телефон, преди въобще да се е отказал от връзка с бюрото.

По време на разходката си, на север от Оушън Авеню, беше минал край една обществена пералня. Беше забелязал телефон през витрината в края на редицата от сушилни апарати.

Напусна Юниън 76. Стараеше се да избягва уличните лампи. Използваше алеите, промъквайки се през смълчания град към мястото, където беше забелязал пералнята. Молеше се вятърът да стихне и мъглата да се задържи още малко.

На една пресечка от пералнята за малко да налети на полицай, шофиращ към центъра на града. Патрулният се приближаваше бавно, оглеждаше двете страни на улицата, Сам не успя да избегне силната светлина на уличната лампа, но за щастие полицаят гледаше на другата страна.

Сам отстъпи заднешком и се напъха във входа на триетажна сграда, където се помещаваха различни служби. Олющената табела отляво на вратата изброяваше — зъболекар, двама адвокати, доктор и пирографист. Ако патрулният завиеше на ъгъла и минеше край него, вероятно щеше да го забележи. Но ако колата продължеше направо към океана или завиеше надясно в западна посока, никой нямаше да го види.