Дийн Кунц - Полунощ

Ломан ги поведе към стаята на Теса, две врати след стая номер четирийсет, в която беше регистриран Букър. От отворения прозорец духаше вятър. Мястото беше разхвърляно — счупени мебели, скъсани чаршафи и парчета от стъклата на разбития телевизор, но нямаше следи от кръв. „Те“ или не са намерили никой, или (както сочеше отвореният прозорец) жертвата им беше избягала още преди регресиралите да разбият вратата.

— Значи Букър е бил тук — заключи Ломан, — и трябва да приемем, че е видял регресиралите или че е чул писъците на жертвите. Знае, че тук нещо не е наред. Още нищо не разбира, обаче знае достатъчно, дори прекалено много…

— Бас държа, че си скъсва задника, за да се свърже с проклетото си бюро — каза Трот.

Ломан кимна в съгласие:

— А сега и тази кучка Локланд ни попадна в ръцете, а тя сигурно е убедена, че сестра й не се е самоубила, а е била умъртвена от същите същества, разкъсали двойката от Портланд…

— По-логично е — каза Амберлей — да дойде при нас, в полицията. Ще влезе направо в капана.

— Възможно е — отвърна Ломан, без да бъде убеден. Той започна да се рови из отпадъците. — Помогни ми да намеря портфейла й. Когато „те“ са задумкали по вратата, тя е скочила от прозореца, без да се бави да си търси чантата.

Трот я намери заклещена между леглото и едно от нощните шкафчета.

Ломан изпразни съдържанието й на дюшека. Разтвори портмонето, разгледа пластмасовите джобове, пълни с кредитни карти и фотографии. Най-после намери шофьорската книжка. Според данните Теса беше на двайсет и четири, петдесет и два килограма, блондинка със сини очи. Ломан показа документа на Трот и Амберлей, за да разгледат снимката й.

— Красавица — каза Амберлей.

— Тази искам да си я хапна — допълни Трот.

Фразата на полицая смрази кръвта на Ломан. Зачуди се дали думата „хапвам“ Трот беше употребил като сексуален израз, или изразяваше действително подсъзнателно желание да разкъса жената, както регресиралите бяха разкъсали онази двойка от Портланд.

— Поне имаме представа как изглежда — каза Ломан. — Това ще помогне.

Острите, сурови черти на Трот не можеха да изразят по-нежни емоции, като удоволствие или любов, ала бяха прекрасен израз на животинския глад и на жаждата за насилие, които се надигаха дълбоко в него.

— Искаш да я хванем?

— Да. Всъщност тя не знае много, но все пак достатъчно. Знае, че двойката, отседнала до нея, е била нападната и ликвидирана и сигурно е видяла някой от регресиралите.

— Сигурно регресиралите са тръгнали след нея през прозореца и са я хванали — предположи Амберлей. — Може да открием тялото й навън на територията на мотела.

— Възможно е — съгласи се Ломан. — Обаче ако не го намерим, трябва да я потърсим и да я хванем. Обади ли се на Калан?

— Аха — отвърна Амберлей.

— Това място трябва да се подреди — нареди Ломан. — Не трябва да затваряме очи до полунощ, преди всеки жител на града да премине през Промяната. След това, когато всичко в Муунлайт Къв се оправи, можем да започнем търсенето на регресиралите и да ги ликвидираме.

Трот и Амберлей срещнаха погледа на Ломан, след което двамата се спогледаха. От погледите, които си размениха, Ломан изпита мрачно усещане, че те всъщност бяха жертви на дивия повик към онова необременено, примитивно състояние. Чувстваха го всички, но никой не смееше да изрази опасенията си на глас, защото да си признаят страха беше равнозначно да признаят, че проектът „Муунхок“ беше една голяма грешка.

Майк Пайзър чу телефонния сигнал и зашари с ръка по бутоните, но те бяха прекалено малки и близко един до друг за животинските му нокти. Смътно схващаше, че не може да се обади на Шедак, че не смее да се обади на Шедак, макар че именно той беше неговият създател. Съзнаваше, че този път Шедак ще го помисли за дезертьор, тъй като беше регресирал. Или ще го затвори в лаборатория и ще се отнася към него с особена нежност, като тази на препаратора към жертвата си, или ще го унищожи заради заплахата, която той представляваше за нормалния ход на Промяната в Муунлайт Къв. Пайзър нададе писък, породен от безизходицата. Изскубна телефона и го запрати в огледалото на гардероба.

Внезапната промяна на отношението му към Шедак като към мощен враг, а не като към приятел и наставник, беше последната ясна и рационална мисъл на Пайзър. Страхът му беше нещо като капан, който се отвори и го хвърли в бездната на примитивното, на дивото съзнание, отприщено в него за наслада от нощния лов. Вървеше напред-назад из къщата ту като обезумял, ту с мудността на костенурка, без да знае защо настроението му се променя така рязко — ту силно се вълнуваше, ту беше потиснат, ту го раздираха животински страсти. Воден беше повече от чувствата, отколкото от интелекта си.