Дийн Кунц - Полунощ

Те я бяха гонили в осветено обществено място. Нямаше причина да вярва, че е в безопасност в пералнята, тъй както и посред гората. Когато тънкото було на цивилизацията падне и първобитният ужас избухне, човек няма да е в безопасност дори на стъпалата на черквата, както се беше уверила от преживяването си в Северна Ирландия.

Все пак ще предпочете светлината, ще избяга от тъмнината. Беше преминала невидимата стена между реалността, която добре познаваше, и другия свят на враждебността. Докато самата тя се намираше в Зоната на здрача, беше мъдро да потърси сигурността на светлината.

Това не й оставяше голям избор за действие, освен да остане в пералнята и да изчака утрото. През деня можеше да рискува едно дълго пътешествие до шосето.

Лицето й се отрази в стъклото на сушилнята. Някакво насекомо се блъскаше в пластмасовите капаци на луминесцентните лампи.

Криси не можеше да влезе в Муунлайт Къв, както беше планът й, затова се отби на Холиуел Роуд и се върна обратно по пътя, по който беше дошла. Навлезе в гората, притичвайки предпазливо от дърво до дърво, като се стараеше да избегне шумоленето, което би довело тук пазачите, скрити около кръстовището.

След стотина-двеста метра, когато вече не можеха да я чуят или видят, тя забърза. След малко се озова пред една от къщите до черния път. Едноетажното ранчо, сгушено в дъното на голяма поляна, едва се виждаше зад боровете и елите, незабележимо на бледата лунна светлина. Прозорците не светеха.

Трябваше да размисли, но крайно време беше да се постопли. От все сърце се надяваше да няма кучета в двора на къщата. Побърза към гаража, без да стъпва на чакълестата алея, за да не вдига шум. Както очакваше, освен голямата гаражна врата, през която колите влизаха и излизаха, имаше малък страничен вход. Вратата му беше отключена. Влезе в гаража и затвори вратата.

Последните лъчи на избледняващата луна влизаха през остъклената врата и през двата високи тесни прозореца на западната стена, но светлината й не беше достатъчна.

Виждаше само блясъка на хромираните брони и на предните стъкла на две паркирани коли. Тя се промъкна към едната, простряла ръце като слепец пред себе си, от страх да не катурне нещо. Колата беше отключена. Бързо се вмъкна зад кормилото, като остави вратата отворена, за да използва лампата на купето. Помисли си, че тази светлина може да се забележи през прозорците на гаража, ако някой в къщата се събудеше и погледнеше навън, но се налагаше да рискува.

Прерови жабката и джобовете на вратите с надеждата да намери храна, защото много хора държаха там шоколадчета, ядки или някакви пръчици за закуска. Макар да беше закусвала следобеда, докато още беше в килера, от десет часа не беше хапвала нищо. Стомахът й се свиваше от глад. Нямаше надежда да намери фунийка с течен шоколад или сандвич с желе, но поне намери дъвка и един зелен марципан, забутан под прашната седалка.

В другата кола откри два шоколада с лешници.

— Господи, благодаря ти!

Изяде бързо първия шоколад, но следващия погълна на малки хапки, като го остави да се разтопи в устата си.

Ядеше и размишляваше как да се вмъкне в Муунлайт Къв. Съставяше си план за действие.

Обичайното време за лягане беше отдавна минало и изтощена от безкрайната гонитба и огромното физическо напрежение, просто искаше да остане в колата и да поспи няколко часа, преди да изпълни плана си. Прозя се и се отпусна в седалката. Всичко я болеше, очите й натежаваха като тежки монети.

Картината на собствената й смърт, която изникна в съзнанието й, беше така тревожна, че тя стана и излезе. Ако заспеше в колата, нямаше да се събуди, докато някой не я откриеше сутринта. Сигурно хората, които държаха колите си в този гараж, бяха видоизменени като родителите й. В такъв случай беше обречена.

Навън, трепереща от щипещия студ, Криси се върна обратно до черния път и зави на север. Мина край още две смълчани къщи, през още една горичка и стигна до четвъртата къща, пак едноетажна, с покрив от червени керемиди, облицована с червено дърво.

Познаваше хората там. Господин и госпожа Юлан. Госпожа Юлан продаваше на лавката в училище, а господин Юлан беше градинар и имаше много ангажименти в града. Рано всяка сутрин господин Юлан влизаше в града с белия си камион, натоварен с косачки за трева, резачки за храсти, лопати, чувалчета с тор и всичко необходимо на един градинар. Оставяше госпожа Юлан в училище и отиваше да си гледа работата. Криси реши, че може да намери място, за де се скрие в каросерията на камиона, която беше покрита. Сгуши се между градинарските принадлежности на господин Юлан.