Дийн Кунц - Полунощ

Теса седна на перваза, провеси крака и погледна надолу. Мократа от мъглата пътечка блестеше, осветена от мътните, нощни лампи на около четири метра под прозореца. Щеше да скочи лесно.

Пак заблъскаха вратата. Още по-силно. Разхвърчаха се трески. Теса се отблъсна от перваза и се приземи на мократа пътечка, като само се подхлъзна леко, без да падне.

Чу, че в стаята й дървото още по-силно изтрещя и металът на бравата зловещо изскърца, което й подсказа, че всеки момент ще влязат.

Намираше се близо до северния край на сградата, където нещо й се привидя в тъмнината. Възможно беше това да е само облак от мъгла, понесен на изток от вятъра, но не й се щеше да рискува, затича се на юг, оставяйки огромния мрачен океан зад себе си.

Докато стигна до края на сградата, чу трясъкът от разбитата врата, последван от воя на глутницата, която я търсеше.

Не беше възможно Сам да излезе от патрулната кола, без да привлече вниманието на Данбери. Имаше четири полицейски коли, така че шансът да остане незабелязан, ако останеше в колата, беше около седемдесет и пет процента. Той се смъкна надолу в шофьорската седалка, колкото беше възможно, и облегна глава на арматурното табло.

Данбери спря до следващата кола. Сам направи усилие, за да може да погледне през прозореца откъм пасажерската седалка. Видя как Данбери отключва вратата на другата кола. Помоли се на Бога полицаят да остане гърбом, тъй като вътрешността на колата, в която беше скрит, се осветяваше от лампите на паркинга. Дори ако Данбери само погледнеше към него, щеше да го види.

Полицаят влезе в другия черно-бял автомобил и тресна вратата. Сам въздъхна с облекчение. Данбери бавно излезе от общинския паркинг и бързо изчезна.

Въпреки че страшно му се искаше пак да съедини жиците, за да включи компютъра и да разбере дали Уоткинс и Шедак все още разговарят, знаеше, че повече не можеше да остава. С разгорещяването на гонитбата службите на полицията в кметството със сигурност щяха да се размърдат.

Не искаше да разберат, че е бърникал в компютърът им или че е видял разговора на дисплея. Колкото по-голям невежа го смятаха, по-малко рафинирани щяха да бъдат методите им на преследване. Сам сръчно върна всичко на място, както си беше. Излезе и заключи вратата.

Не желаеше да напусне мястото по алеята, тъй като от единия или другия й край можеше да се появи патрулна кола и да го освети с фаровете си. Вместо това побягна по тясната пътечка в паркинга и отвори една врата в простата ограда от ковано желязо. Влезе в задния двор на стара къща във викториански стил, чиито собственици бяха оставили храстите да си растат на воля. Мина тихо край къщата, през предната поляна и се отправи към Пасифик Драйв, една пресечка на юг от Оушън Авеню.

Тишината на нощта не беше нарушена от сирени. Не чу викове, тичащи стъпки или крясъци на ужас. Но беше сигурен, че е разбудил многоглавото чудовище и тази особено опасна ламя вече го търсеше из целия град.

Майк Пайзър не знаеше какво да прави, беше изплашен, объркан и не можеше да мисли ясно. Въпреки, че беше крайно наложително да мисли като човек, дивата му, животинска природа надделяваше. Мозъкът му работеше бързо, беше остър, но не можеше да задържи в паметта си последователността на мислите повече от няколко минути. Светкавично мислене, мълниеносно мислене не разрешаваше подобен проблем. Обаче възможностите му за съсредоточаване на бяха такива, както преди.

Когато най-после успя да спре писъците си и да стане от кухненския под, прекоси неосветения хол и влезе в тъмната трапезария, оттам в антрето пред банята, след това в самата баня, движейки се повече на четири крака, без да може да се изправи. В банята, където единствено бледата лунна светлина се процеждаше през малкия прозорец, сграбчи ръба на мивката и се втренчи в огледалото над шкафчето за лекарства. Там съзря само неясно отражение на образа си.

Искаше му се да вярва, че отново ще приеме предишния си вид, че видоизменената й външност е просто някаква халюцинация. Да, искаше да вярва в това, много искаше да вярва, макар че не можеше да се изправи, макар че виждаше неестествено удължените си пръсти, странната форма на врата си и странния начин, по който гърбът му се сливаше с бедрата. Нужна му беше вяра.

„Запали лампата“ — си каза той.

Не можеше.

„Запали я!“

Страх го беше.

Но беше длъжен да я запали и да се погледне.

Сграбчил мивката, не можеше да се помръдне.