Дийн Кунц - Полунощ

Сякаш да потвърди мисълта на Сам, стъклото на екрана стана меко като желатин, издаде се напред, сякаш Колтрейн съществуваше физически и оформяше лицето си.

Това беше невъзможно. Харли Колтрейн сякаш контролираше материята със силата на мозъка си, който вече не беше част от човешкото му тяло.

Сам беше парализиран от страх. Пръстът му застина върху спусъка.

Действителността беше нарушена и през тази дупка един кошмарен свят с безкрайни зловещи възможности нахлуваше в света, който Сам познаваше и обичаше.

Един от змиеподобните кабели беше достигнал гърдите му и се беше проврял под пуловера му до голата плът. Като че ли го докосна нажежено до бяло желязо и болката прекъсна транса, в който беше изпаднал.

Стреля два пъти в компютъра, като разби екрана и второто лице на Колтрейн. Макар Сам да очакваше, че изстрелът няма да има ефект, тръбата с катодните лъчи избухна. Другият изстрел изтърбуши устройството за данни и най-после довърши «нещото», в което се беше превърнал Колтрейн.

Бледите мазни пипала се свлякоха от него. Издуха се, появиха се мехури и сякаш се разложиха пред очите му.

Смразяващи кръвта пронизителни електронни писукания все още изпълваха стаята.

Когато Сам погледна към жената, която беше до другия компютър, видя че гъвкавите кабели между нея и машината се бяха удължили, като й даваха възможност да се обърне към него. Освен тези полуорганични връзки и голотата й, състоянието й не приличаше на това на съпруга й. Очите й ги нямаше, но в кухините не проблясваха сензори. Това бяха две червеникави орбити, три пъти по-големи от очи. Бяха рецептори с форма на очи, фасети и Сам видя образа си във всяка една от тях. Краката, коремът, гърдите, ръцете и лицето й бяха гъсто покрити с издути кръвоносни съдове непосредствено под повърхността на кожата, която бе опъната до скъсване. В някои от вените може би наистина пулсираше кръв, но други ритмично просветваха в зелено и жълто.

Жило на сегменти колкото молив изскочи от челото й, сякаш изстреляно от пушка, и се устреми към Сам, като преодоля четирите метра между тях за част от секундата. Удари го над лявото око, преди той да успее да се наведе. Върхът се заби в кожата му. Той чу жужене — сякаш малки ножовки се въртяха с хиляди обороти в минута. От челото му потече кръв. Но той изстреля последните два патрона още когато жилото идваше към него. И двата изстрела попаднаха в целта. Единият уцели торса на жената, другият компютъра зад нея, сред искри и пламъци. Жилото се огъна и падна, преди да изпълни задачата си — да свърже мозъка му с нейния.

С изключение на сивата дневна светлина, проникваща през процепите между капаците, стаята тънеше в тъмнина.

Внезапно Сам си спомни обясненията на един компютърен специалист, който запознаваше агентите от Бюрото с новостите в компютърните технологии: «Компютрите работят по-ефективно, когато са свързани и позволяват паралелно обработване на данните».

Целият в рани, той се запрепъва към вратата и светна нощната лампа на разстояние от двете гротескно отпуснати тела, презареди револвера си с патрони, които изрови от джобовете на якето.

Стаята беше неестествено тиха.

Нищо не помръдваше.

На два пъти треперещите му пръсти изпускаха патроните.

Сърцето му биеше с такава сила, че гърдите го боляха.

В този момент не знаеше дали да стреля или пък да побегне, ако едно от тези същества все още беше живо. То щеше да го атакува светкавично, пръскайки искри, И щеше да го хване, преди да успее да избяга.

Дочу звука на барабанящите по прозорците водни капки. След като бе почти спрял сутринта, сега дъждът валеше по-силно от предишната нощ, след бурята.

Нямаше гръмотевици, разкъсващи сивото небе. Но яростното плющене на дъжда, както и изолираните стени на къщата бяха заглушили изстрелите и съседите надали бяха чули нещо. Молеше се на Бога това да бе така. Инак те щяха да дойдат да видят какво става и да му попречат да избяга.

Кръвта продължаваше да се стича от раната на челото и влезе в дясното му око. Заболя го. Избърса се с ръкава. Китката също адски го болеше, но ако се наложеше, можеше да държи револвера с лявата ръка и да стреля отблизо.

Сам презареди пистолета си и се върна в стаята до димящия компютър, където тялото на Колтрейн лежеше проснато върху стола с отпуснати метални ръце. Без да откъсва поглед от мъртвото «нещо», той взе телефона от модема и го свърза. След това вдигна слушалката и с облекчение чу сигнала.