Дийн Кунц - Полунощ

Харлей и Сю Колтрейн вероятно бяха в «Ню Уейв», където работеха.

Вратата беше заключена. Надяваше се ключалката да не е секретна.

Макар да беше оставил повечето от инструментите си в къщата на Хари, беше си взел тънък гъвкав шперц. В телевизионните филми често всяка пластмасова карта можеше да послужи за шперц, но онези пластмасови неща често се заклещваха или чупеха, преди да падне резето на вратата. Работеше само с изпитани средства. Постави шперца между рамката и вратата и го пъхна, като натискаше там, където запъваше. Ключалката щракна. Опита вратата, нямаше секрет. Отвори се с леко изскърцване.

Влезе вътре и внимателно затвори вратата, като се увери, че я оставя отключена. Ако се наложеше да се измъква, не му се искаше да се разправя с ключалки.

Кухнята беше осветена единствено от мрачната светлина на потъмнелия от дъжда ден, идваща през прозореца. Очевидно керамичният под, стените и плочките бяха в светли тонове, тъй като в мрака всичко изглеждаше сиво.

Остана така почти минута, заслушан в тишината.

Кухненският часовник тиктакаше.

Дъждът барабанеше по покрива на верандата.

Мократа му коса беше прилепнала към челото. Отмахна я встрани, за да не му влиза в очите. Когато пристъпваше, мокрите му обувки скърцаха.

Отиде направо до телефона, монтиран на стената над телефонен секретар, в ъгъла. Когато го вдигна, не чу сигнал «свободно», но линията не беше прекъсната. Чуваха се странни звуци — щракане, приглушено пиукане. Всичко това се сля в една печална, странна музика, някакъв електронен концерт.

По гърба му полазиха студени тръпки.

Внимателно и тихо остави слушалката.

Питаше се какво можеха да чуят по телефона, използван за свръзка между два компютъра с модем. Дали единият от Колтрейнови не беше някъде в къщата, свързан чрез домашния компютър с «Ню Уейв»?

По някакъв начин усети, че онова, което чу по линията, не можеше да има такъв прост отговор. Беше прекалено странно.

След кухнята имаше трапезария. Двата големи прозореца бяха със спуснати тънки прозрачни пердета, като пропускаха оскъдна светлина. Маса, бюфет, столове и скрин се виждаха като черни силуети.

Отново се закова на място и се ослуша. Не чу нищо тревожно.

Къщата имаше класическото калифорнийско разположение без вътрешна стълба. Всяка стая водеше с открити просторни портали към друга. През такъв портал влезе в гостната, огромна стая с дебел килим, за което беше благодарен, защото тук мокрите му обувки не скърцаха.

Гостната беше малко по-осветена от останалите стаи, но все пак най-светлият цвят беше перленосиво. Западните прозорци бяха защитени от предната веранда, но дъждът се стичаше по северните. Оловносивата дневна светлина, проникваща през прозорците, отразяваше в стаята сенките на стотиците водни капчици, стичащи се по стъклото. Сам беше толкова напрегнат, че имаше усещането, че водата се стича върху него. Чувстваше се сякаш участваше в старомоден черно-бял филм. Един от онези, които показват по телевизията късно вечер.

Гостната беше празна, но неочаквано от последната стая долу долетя звук. От югоизточния ъгъл зад фоайето, вероятно от самата бърлога. Беше пронизителен звук, последван от зловещ вик нито на човек, нито на машина. Последва слабо електронно припукване.

След това тишина.

Сам беше вдигнал пистолета, държеше го пред себе си, готов да стреля във всяко движещо се тяло. Но тишината продължаваше.

Острият писък и електронното пулсиране наистина не биха могли да бъдат свързани със «съществата», видени от него миналата нощ пред къщата на Хари, или пък с останалите форми, приети от тях, описани от Криси. Досега най-много се страхуваше да срещне някое от тях. Но сега неизвестните звуци от бърлогата им го плашеха повече.

Сам изчака.

Тишина.

Имаше странното чувство, че нещо го дебне в тишината и се ослушва за неговите стъпки, както той се опитваше да долови още звуци.

Мина му през ума да се върне при Хари и да измисли друг начин да изпрати съобщение до Бюрото, защото мексиканската храна, черната гинес и филмите на Голди Хоун сега му изглеждаха изключителни, неописуемо важни причини да живее.

Единственото, което го възпираше да изчезне веднага оттук, беше Криси Фостър. Споменът за светлите й очи. Невинното й лице. Ентусиазмът и оживлението, с които разказваше за приключенията си. Навярно се беше провалил със Скот, сигурно беше твърде късно да измъкне момчето от пропастта, но Криси беше все още жива — физически, интелектуално, емоционално. Тя беше зависима от него. Нямаше кой друг да ги спре да не я «превърнат» в нещо ужасно.