Дийн Кунц - Полунощ

Ломан затвори вратата след себе си и прекрачи тялото на Еван. След като презареди оръжието си, претърси къщата стая по стая, етаж по етаж. Търсеше Шедак.

Силно желаеше да усеща гняв и жажда за мъст и мечтаеше да удря Шедак до смърт, но не можа да изпита никакво чувство. Дори смъртта на сина му не разтопи леда в сърцето му. Не можеше да почувства мъка или ярост.

Движеше го страхът. Бързаше да убие Шедак, преди този психопат да ги превърне в нещо по-лошо от това, което бяха.

Ако успееше да убие Шедак — по всяко време свързан със суперкомпютъра Сън, чрез прост телеметричен уред в сърцето, Ломан щеше да активира програма в Сън, която щеше да предаде заповед за изтребление. Това предаване щеше да се приеме от всички компютри в микросферите, вградени в най-вътрешните тъкани на хората от Новата раса. Всеки един от «променените», получавайки заповедта, щеше да умре, защото биологичният компютър в него щеше да спре сърцето. Самият Ломан също беше обречен на смърт.

Но него това вече не го интересуваше. Страхът му от смъртта беше преодолян от страха му да живее или като регресирал, или като някаква ужасна машина, в каквато се беше превърнал Дени.

В представите си се виждаше в подобно положение — блестящи живачни очи, едно змиеобразно пипало, изскачащо безкръвно от челото му, търси връзка с някой компютър.

Когато не откри Шедак, Ломан се отправи към «Ню Уейв», където създателят на Новия свят вероятно завършваше пъкленото си дело по окончателното «превръщане» на съгражданите си в този ад, който той наричаше рай.

Малко след единайсет часа, когато Сам тръгваше, Теса го изпрати до задната веранда и затвори вратата, оставяйки Хари и Криси в кухнята. Дърветата в задния двор бяха достатъчно високи, за да ги скрият от любопитни очи.

— Слушай — каза му тя, — не трябва да отиваш сам.

Въздухът беше влажен и студен. Тя потрепери зиморничаво.

— Ако дойда с теб, бих могла да позвъня на звънеца, да отвлека вниманието им, докато ти се промъкнеш през задната врата.

— Не ми се иска да въвличам и теб в това.

— Мога да се грижа за себе си.

— Уверих се, че можеш — отвърна той. — Но аз предпочитам да работя сам.

— Изглежда, всичко правиш сам.

Той се усмихна бегло.

— Пак ли ще започнем да спорим дали животът е чаено парти или ад на земята?

— Това не беше спор. Просто разговаряхме.

— Добре де, както и да е. Но аз преминах към тайния отдел, защото там човек работи самостоятелно. Не искам повече да имам партньори, Теса, защото не искам да ги гледам как умират.

Тя знаеше, че той има предвид не само другите агенти, които са загинали по време на служба с него, а и покойната си съпруга.

— Остани при момичето — нареди Сам. — Погрижи се за нея, ако се случи нещо. Тя и без това прилича на теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е от тези хора, които знаят да обичат живота. Знаят как истински, дълбоко да го обичат, без значение какво им струва това. Това е рядък и ценен талант.

— Ти също знаеш — прошепна Теса.

— Не. Аз никога не съм знаел.

— По дяволите, всеки се ражда с обич към живота. То си е в теб, Сам. Изгубил си връзката, но пак ще я намериш.

— Просто се погрижи за нея — каза той, обърна се и бързо слезе по стълбите на верандата в дъжда.

— По дяволите, трябва да се върнеш! Нали ми обеща да ми разкажеш какво си видял от другата страна на тунела. Просто се върни!

Сам изчезна сред сребристия дъжд и сивата мъгла.

Докато гледаше след него, Теса си каза, че дори и да не й разкаже за «другата страна», тя щеше да го чака по други причини, едновременно сложни и неочаквани.

Къщата на семейство Колтрейн се намираше южно от Талботови на «Конквистадор». Беше на два етажа. Имаше стара кедрова ограда и покрит балкон вместо задна веранда.

Като се движеше бързо към задната част на къщата, където дъждът барабанеше по покритата веранда, Сам надникна през плъзгащите се стъклени врати в една мрачна всекидневна, а след това през френския прозорец в тъмната кухня. Когато стигна до кухненската врата, измъкна пистолета от кобура и го притисна до бедрото си.

Можеше просто да заобиколи и да натисне звънеца, което нямаше да изглежда подозрително на хората, живеещи вътре. Но това означаваше, че трябва да излезе на улицата, където имаше вероятност да го забележат не само съседите, но и мъжете, които според Криси патрулираха из града.

Почука на вратата четири пъти силно и енергично. Когато никой не отговори, пак потропа, след това още веднъж още по-силно. Ако в къщата имаше някой, щяха да го чуят.