Дийн Кунц - Полунощ

От широко зиналата уста на «нещото» се изтръгна писък и Сам изкрещя потресен. Напомняше необикновените звуци, които дочу от гостната и които всъщност го доведоха тук, макар да си беше помислил, че идват от компютъра.

Сгърчен от пронизителните децибели на електронния вопъл, Сам със страх плъзна погледа си от отворената уста на машината към «очите». Сензорите все още се движеха в очните кухини. Мънистата от рубинено стъкло светеха със собствена светлина и Сам не знаеше дали не регистрират присъствието му. Дали Колтрейн въобще го виждаше? Навярно той беше разменил човешкия свят за една по-друга действителност, като беше прекрачил физическото поле към друго равнище на съществуване и навярно Сам за него беше незабележимо несъответствие.

Писъкът заглъхваше и после изведнъж прекъсна.

Сам инстинктивно беше вдигнал револвера си и го беше насочил към лицето на Харли Колтрейн. Изненадан забеляза, че беше освободил предпазителя и се готвеше да натисне спусъка и да унищожи това нещо.

Поколеба се. Колтрейн още беше човек. Кой можеше да каже дали смият той не предпочиташе това състояние пред живота на обикновено човешко същество? Кой можеше да каже, че е нещастен в този вид? Сам се чувстваше неудобно в ролята на съдия и още по-неудобно в ролята на екзекутор. Като човек, разочарован от живота, той допускаше възможността Колтрейн да е търсил по-доброто, да е искал да избяга.

Блестящите полуорганични кабели пулсираха между човека и машината.

От Колтрейн вонеше на месо и на прегрята пластмаса.

Сензорите проблясваха и се движеха в очните му кухини.

Лицето на Колтрейн, обляно от златистата светлина на екрана, сякаш беше замръзнало във вечен писък. Кръвоносните съдове пулсираха по челюстите и слепоочията, сякаш набъбнали не от кръвта му, а от някакви паразити, гъмжащи под кожата.

Главата на Колтрейн отскочи назад, когато го застреля в упор, след това се отпусна безжизнено върху гръдния му кош сред дим и кръв.

Отвратителните кабели продължиха да пулсират, сякаш движени от ритъма на вътрешна сила.

Сам усети, че човекът не е мъртъв. Насочи оръжието си към компютърния екран.

Една от скелетоподобните ръце на Колтрейн беше изтървала кабела, който здраво стискаше. Тази ръка сграбчи китката на Сам.

Той извика.

Стаята се изпълни с електронни шумове и писукания и…

Пъклената ръка го стискаше здраво, с такава нечовешка сила, че костеливите пръсти се впиха дълбоко в плътта. Почувства как кръвта му бликва. В паниката си разбра, че силата на човека-машина беше достатъчна да смаже ръката му и да го осакати завинаги.

Изпускаше револвера.

Колтрейн се мъчеше да повдигне полураздробената си глава.

Сам си спомни лицето на майка си в разбитата кола, напълно разкъсано, гротескно ухилено, неподвижно…

Бясно зарита стола на Колтрейн с надеждата да го събори, но колелата бяха застопорени.

Костеливата ръка стисна още по-силно и Сам изпищя. Погледът му се замъгли.

Въпреки това успя да види, че главата на Колтрейн се изправя бавно, бавно…

«Исусе, не искам да видя това смачкано лице!»

Сам вложи цялата останала му сила в десния си крак, ритна веднъж, после втори път кабелите между Колтрейн и компютъра. Те се откъснаха от мъжа. Изскочиха от плътта му с адски звук и човекът се свлече. Едновременно с това скелетоподобната ръка отпусна китката на Сам и с трясък се удари в пластмасовата подложка на стола.

Басови електронни импулси туптяха в сърдечни ритми и резонираха в стените. Наред с тях тънък писък пронизваше електронния шум.

Задъхан и съвсем замаян, Сам притисна кървящата си китка.

Нещо се удари в крака му.

Той погледна надолу и видя полуорганичните кабели, като бледи безглави змии, да се вият все още свързани с компютъра. Удължаваха се, докато станаха два пъти по-дълги. Едната впримчи левия му глезен, а другата се обви около дясното му бедро.

Опита да се отскубне.

Държаха го здраво.

Навиваха се около краката му.

Инстинктивно разбра, че търсеха гола плът в горната част на тялото и че щом я усетеха, щяха да се впият и да го превърнат в част от механизма.

Все още държеше револвера в обляната си в кръв дясна ръка. Прицели се в екрана.

По него вече не се движеха данни. Вместо това от екрана надничаше лицето на Колтрейн. Очите му бяха възстановени и сякаш можеха да видят Сам, защото гледаха право към него и му говореха:

— …нужда… нужда… искам, нужда…

Сам не разбираше добре какво точно става, но едно му беше ясно — че Колтрейн все още е жив. Той не беше умрял или поне не беше изчезнал напълно. По някакъв дяволски начин живееше там, в машината.