Дийн Кунц - Полунощ

Ломан си беше приготвил бележка, която щеше да остави върху тялото на Шедак с ясното обяснение, че е погубил създателя си. Когато в Муунлайт Къв дойдат представители на властта от нормалния свят, те ще я прочетат и ще разберат всичко.

На път беше да ликвидира Шедак не защото самият той имаше ясна и благородна цел. Такава самопожертвувателност изискваше дълбоко чувство, което Ломан не можеше да изпита. Искаше да го убие само защото го беше страх, че Шедак ще разбере за Дени и за други превърнали се в подобно нещо и че ще се опита всичките да превърне в чудовища.

С разтопени очи от сребро…

Със слюнка, потекла от отворената уста…

С жило на сегменти, изскачащо от челото на човека към топлата утроба на компютъра…

Тези смразяващи кръвта образи минаваха през ума на Ломан.

Ще убие Шедак, за да се спаси, да не се случи с него същото както с Дани и за да разруши легендата за Шедак.

Прибра пистолета в кобура и излезе от колата. Забърза под дъжда към главния вход, бутна гравираните стъклени врати към фоайето с мраморен под и се приближи към главната рецепция. С умерения си лукс сградата съперничеше на повечето технологични фирми от известната силиконова долина по на юг. Мраморни детайли, плот от полиран бронз, красиви кристални свещници и модернистични полилеи бяха свидетелство за преуспяването на „Ню Уейв“.

Дежурната се казваше Дора Ханкинс. Познаваше я отдавна. Беше с година по-възрастна от него. В гимназията беше излизал със сестра й няколко пъти.

Тя вдигна мълчаливо глава, когато Ломан се приближи.

— Шедак тук ли е? — попита той.

— Не, няма го.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Кога го очаквате?

— Попитай личната му секретарка.

— Ще се кача горе.

— Добре.

Докато влизаше в асансьора и натискаше бутона за третия етаж, Ломан си спомни за сърдечните разговори, в които той и Дора Ханкинс се увличаха в дните преди Промяната. Те се шегуваха, разменяха новини за семействата си, коментираха времето. Но вече не. Клюките бяха удоволствие от един отминал живот. В действителност макар да си спомняше, че подобно бръщолевене беше част от цивилизования им живот, Ломан вече не можеше да се сети защо разговаряха и какъв вид удоволствие извличаха от това.

Кабинетът на Шедак се помещаваше на третия етаж. Имаше приемна със скъп бежов килим, кожени кресла и бронзови масички с дебели стъклени плотове. Единственото произведение на изкуството беше оригинална картина от Джаспър Джоне.

„Какво ли ще стане с художниците в бъдещия нов свят?“ — запита се Ломан.

Всъщност знаеше отговора. Нямаше да има такива. Изкуството беше вълнение, чувства, изразени с цветове на платното, думи, подредени на страницата, музиката в симфоничната зала. В Новия свят нямаше да има изкуство. Ако съществуваше, щеше да бъде изкуство на страха. Най-често използваните думи на авторите ще бъдат синоними на мрака. Музикантът ще композира погребални маршове. Художникът ще използва най-вече черния цвят.

Вики Ланардо, секретарката на Шедак, седеше зад бюрото си:

— Няма го вътре.

Зад нея вратата към огромния кабинет на Шедак беше отворена. Не светеха лампи, само сивите струи на буреносния ден се промъкваха през щорите.

— Кога ще се върне? — попита Ломан.

— Не зная.

— Няма ли срещи?

— Нито една.

Ломан излезе. Обиколи из безлюдните коридори, канцеларии, лаборатории и стаи с електроника с надеждата да срещне Шедак.

Скоро се убеди, че Шедак не е в сградата. Очевидно „големият шеф“ беше на колела през последния ден на Промяната.

„Заради мен — помисли си Ломан. — Заради онова, което му казах миналата вечер у Пайзър. Страхува се от мен и или ще остане в колата, или пък се е покрил някъде и трудно ще го открия.“

Ломан напусна сградата, върна се в патрулната кола и се отправи да търси създателя си.

Гол до кръста, Сам беше седнал на капака на чинията в банята и Теса се грижеше за него, както преди това се беше погрижила за Криси. Но раните на Сам бяха по-тежки от тези на момичето.

Над дясното му око кожата беше свлечена, в средата на кръгчето плътта беше напълно разкъсана дълбоко до костта. За да спре кървенето, трябваше да се притиска с тампон мястото и после да се йодира, да се сложат лепенки и стегнат бинт. Но дори и след всичките тези усилия марлята бързо се напои с кръв.

Докато Теса превързваше раните му, Сам разказа какво се беше случило.

— …така че, ако не бях я улучил в главата точно тогава… ако бях закъснял с една секунда, мисля, че онова проклето нещо, онова жило или каквото и да беше щеше да пробие черепа ми, да влезе в мозъка и щеше да се свърже с мен, както жената се беше свързала с компютъра.