Дийн Кунц - Полунощ

Все още валеше и дупките в градината се пълнеха с вода. Беше безветрено и вече нахлуваха талази мъгла, което означаваше, че се очаква още по-мъгливо време.

Изяде още един сандвич с шунка и изпи една кола, докато проверяваше на дисплея за изпълнението на проекта „Муунхок“. Разписанието се изпълняваше точно. В дванайсет и петнайсет, малко по-малко от седем часа след началото на дванайсетчасовата програма, триста и девет души бяха инжектирани с целия спектър от микросфери. Екипите, които извършваха превръщането, работеха точно и бързо.

Провери докъде е стигнало търсенето на Самюел Букър и Теса Локланд. Нямаше резултат.

Шедак би трябвало да се притеснява за изчезването им, ала не го беше грижа. Все пак беше видял лунния ястреб не веднъж, а три пъти и не се съмняваше, че най-накрая ще постигне целта си.

Фостъровото момиче също липсваше. Той не се затормози да мисли за нея. Може би е била нападната и убита през нощта. Понякога тези регресирали бяха от полза.

Навярно Букър и жената също бяха станали жертва на същите същества. Ще бъде ирония на съдбата, ако регресиралите, единствената грешка в проекта, послужеха за запазване на тайната на „Муунхок“.

Чрез компютъра се опита да се свърже с Тъкър в „Ню Уейв“, след това у дома му, но не го намери. Дали Уоткинс имаше право? Дали Тъкър също беше регресирал и като Пайзър не можеше да си възвърне човешкия вид? Дали не скиташе някъде там из горите в плен на променената си форма?

Изключвайки компютъра, Шедак въздъхна. Дори след като всички бъдат променени към полунощ, първата фаза на „Муунхок“ няма да бъде завършена. Не напълно. Навярно щеше да се наложи да оправят още много неща.

В мазето на хотел „Икар“ три тела се бяха слели в едно. Производното беше без определена форма, без кости, без черти — пулсираща тъкан, която беше жива, макар че нямаше нито сърце, нито кръвоносни съдове, нито каквито и да било органи. Това беше първична маса от протеини, без мозък, но чувствителна, без очи, но виждаща, без уши, но чуваща, без стомах, но гладна.

Конгломератът от силиконови микросфери се беше стопил вътре в нея. Вътрешният компютър вече не можеше да функционира в това изцяло изменено създание. От своя страна съществото повече не се нуждаеше от биологичната помощ на микросферите. Сега вече то не беше свързано с главния компютър Сън. Ако микровълновият предавател изпратеше заповед за смърт, то нямаше да получи командата и щеше да живее.

Беше се превърнало в господар на своята физиология, като се беше довело до една първична форма на физическо съществуване.

Трите мозъка също се бяха слели в един. Това съзнание, сега обитаващо тъмнината, също нямаше форма, както и аморфното желирано туловище.

То беше изтрило спомените, тъй като те бяха неизбежно свързани със събития и връзки, и добри или лоши сочеха, че всеки носи отговорност за деянията си. Но именно бягството от отговорност беше довело съществото до регресия. Болката беше другата причина да се отърси от спомените — болката по изгубеното.

Нямаше минало, за което да си спомня, нито бъдеще, за което да мисли. Живееше за момента, немислещо, безчувствено, безгрижно. Стремеше се само към едно — да оцелее, и затова трябваше да задоволи глада си.

Чиниите от закуската бяха вдигнати от масата, докато Сам беше в къщата на Колтрейн. След като Сам беше превързан, Криси заедно с Теса и Хари се скупчиха около него край кухненската маса, за да обсъдят следващите си действия.

Мууз застана до Криси и я гледаше с топлите си кафяви очи, сякаш я харесваше повече от всичко на света. Тя не можеше да се сдържи да не го погали.

— Най-големият проблем на нашия век — казваше Сам, — е по-какъв начин едновременно да поддържаме техническия прогрес и да го използваме да подобрява живота ни, без да се оставяме да ни използва. Можем ли да разчитаме на компютъра да преобрази света, да подобри живота ни, без да го превръщаме в божество? — Той погледна към Теса и си отговори сам: — Това е глупав въпрос.

Теса се намръщи.

— Не бих казала, че е така. Понякога сляпо се доверяваме на машината, свикнали сме да вярваме, че всичко подсказано от компютъра е като евангелие…

— Забравяме старото правило — вмъкна Хари, — че когато вкараме боклук, трябва да го изхвърлим.

— Точно така — съгласи се Теса. — Понякога, след като получим анализ на данни от компютъра, ние го считаме за безпогрешен, сякаш всички машини са безпогрешни. Това е опасно, защото компютърните програми могат да се проектират и прилагат от някой луд, разбира се, не с лекотата на гений, но със същия резултат.