Робърт МакКамън - Стингър

Джеси се разплака силно и скри лице в шепите си.

— Трябва да го направим — повтори той.

Отвори й вратата и после заобиколи и седна зад волана. Джеси тъкмо се канеше да се отпусне на седалката, когато чу бръмчене на мотор. Шумът се приближаваше. От дима изникна жълтеникавата светлина на един фар. Някой на мотоциклет, досети се тя.

Том също бе изчакал да види какво е това и ето че Коди Локет спря до колата и вдигна авиаторските си очила нагоре. Отрязана бейзболна бухалка, от която стърчаха пирони — явно оръжие от арсенала на ренегатите — се виждаше, прикрепена към ръчките с електрически кабел.

— Търся Ванс и полковник Роудс — започна Коди. — Казаха, че са тук.

— Тъкмо се разминахте. Тръгнаха към канцеларията на шерифа. — Том отвори вратата и сложи уинчестъра на задната седалка. — Кой ти каза, че са тук?

— Ъ-ъ-ъ… срещнах Рик Джурадо. Слушайте… — Той погледна Джеси и позна от зачервените й и подути очи, че плачеше. Не знаеше как да постъпи, затова изтърси изведнъж: — Намерих вашето момиченце.

Том стоеше онемял. Джеси сподави риданията си и попита:

— Къде е тя?

— Горе, в Крепостта. Искам да кажа, в жилищния блок. Там има бая народ, така че е в добри ръце.

Коди никога нямаше да забрави лицата на Танка, Гнуси и Боби Клей Клемънс, когато им каза, че момиченцето не е онова, което изглежда. Не му повярваха, но щом тя проговори, ченетата им увиснаха до пода. Освен ренегатите, в Крепостта се бяха струпали около двеста или дори повече човека, привлечени от светлината. Коди беше настанил съществото, излял беше малко топла бира върху раздрания си глезен и след като бе омотал един парцал около него, беше тръгнал да търси Ванс и полковника.

— Ъ-ъ-ъ… има още нещо, което би трябвало да знаете — каза той. — Искам да кажа… тя изглежда като вашето момиченце, ама… не е.

— Знаем това — отвърна Том.

— Наистина ли? Ей, направо си помислих, че откачам, когато ми каза коя е.

— И с нас беше същото. — Погледна към Джеси и видя, че тя знаеше какви ще бъдат думите му. — Трябва да съобщим на Роудс. Можем да го хванем, преди да е напуснал канцеларията на шерифа.

— Том… моля те, почакай. Защо не поговорим с нея първо? Да се опитаме да й обясним, че трябва да си върнем Стиви?

Том погледна часовника си. Беше два и четири минути. Никога не беше предполагал, че голямата стрелка може да се движи толкова бързо.

— Имаме по-малко от петдесет минути до срещата в „Дамгосващо желязо“.

— Тъкмо достатъчно време, за да й поговорим! Моля те… смятам, че можем да й обясним как стоят нещата по-добре от Роудс.

Погледът му все още не се откъсваше от бясно препускащата стрелка, но решението бе взето.

— Добре. Заведи ни при нея — каза той на Коди и се качи в колата.

Коди сложи очилата и обърна мотоциклета в обратна посока.

В дъното на улица „Травис“, на паркинга пред жилищния блок, бяха паркирани безразборно една дузина коли и пикапи. Две от тях бяха стигнали до самата врата. Коди почака Том и Джеси да излязат от техния сивик и прокара мотоциклета си между колите, чак до вратата, покрита с лист сива ламарина. В нея бе направен процеп за гледане, както на всички врати на приземни етажи.

— Отвори, Боби! — извика той и чу щракането на многобройните резета.

Боби Клей Клемънс отвори тежката врата и пантите й изскърцаха като порта на средновековен замък. Коди даде газ и влезе вътре с мотоциклета, под ярката светлина на вграденото в стената луминесцентно осветление. Пусна стоянката и остави мотоциклета до стълбите, които водеха към втория етаж. Само след миг се появиха Джеси и Том с уинчестъра.

— Заключвай — каза Коди и Боби Клей бутна вратата и пусна и четирите резета.

Нито Джеси, нито Том бяха идвали в блока с апартаменти, построен от Уинтър Т. Престън. На първия етаж имаше дълъг коридор, от двете страни на който се виждаха много врати. Някои от тях бяха избити от пантите. По напуканите стени не беше останало неизписано местенце. Мястото вонеше на марихуана, застояла бира и старите миризми от семействата на миньорите — смесица от пот, сух въздух и прегоряла храна. За пръв път от повече от две години тук отекваха гласове не само на ренегати.

— Оттук.

Коди ги поведе по стълбището. Вторият етаж беше огледален образ на първия, само дето една стълба бе подпряна на капандурата за покрива. По коридора седяха хора — на земята или на голи матраци, измъкнати от някои апартаменти. Повечето бяха от Пъкъл. Имаше само седем-осем мексикански лица сред тях. Том и Джеси вървяха след Коди и прескачаха бежанците. Срещаха познати лица: Вик Чафин и жена му Арлийн, Дон Рингуълд и семейството му, Айда Слатъри, семейство Фрейзиър, Джим и Пола Клийвлънд и още много други. Апартаментите също бяха пълни, а няколко бебета ревяха в нестроен хор. Някои хора си говореха, но не бяха много. Повечето седяха вдървено или направо спяха в това положение. Беше леко задимено и жегата сред скупчените тела бе ужасна.