Робърт МакКамън - Стингър

— Не съвсем — каза Роудс безизразно. — Защо е престъпница?

— След като планетата й беше освободена, тя реши да не се подчинява на новите укази. Започна да подтиква народа си към съпротива, насилие и саботажи. Тя не е нищо друго освен едно диво животно.

— Освободена? — На Джеси тази дума не се хареса особено. — Освободена от какво?

— От прахосничество и глупост. Вижте, на нейния свят има едно естествено химическо вещество, което е дяволски отровно където и да било другаде. Но вие, хората, не знаете, че там, в космоса, непрекъснато се водят най-различни малки войни. Нарушават се съюзи, формират се нови, една група решава, че иска планетарна система, а друга рита срещу ръжена. Така е през цялото време. — Съществото сви рамене. — Е, да предположим, че някой реши да докопа тази отрова и започне да я пръска наоколо. Казвам ви, това чудо е СМЪРТОНОСНО. Разпространява се в пространството и би могло да бъде отвято дори в тази посока. То прониква през всякакви брони, разтваря костите и вътрешностите и ги превръща в каша. Ето защо освободихме планетата — за да се грижим това вещество да не попадне в арсеналите на някои сладури. Всичко вървеше добре, докато „тя“ не започна да вдига врява. Направи се на „революционер“ и всякакви там глупости. — Стингър започна да клати глава напред-назад, намръщен презрително. — А сега се опитва да се върне, за да забърка още повече неприятности. Може би иска да продаде тази отрова на онзи, който плати най-много.

Роудс не знаеше дали да повярва на всичко това.

— Защо не ни каза тези неща преди?

— Защото не знаех нищо за вас. Доколкото разбирах, вие й помагахте. Струваше ми се, че всеки предпочиташе по-скоро да се бие, отколкото да говори разумно. — Очите на Стингър се впиха в тези на Роудс. — Но аз съм великодушен тип и обичам да прощавам. Нека бъдем приятели. Окей?

Напълно в стила на Мак Кейд — помисли си Ванс. — Прикотква с щедра ръка и после разбива физиономията с юмрук. Той си възвърна гласа и каза:

— Полковник? Мъйслия, чи лъй.

Роудс видя как Стингър премигна, несхванал смисъла на изречението. Езиковите механизми започнаха да се въртят зад изкуственото лице, но забуксуваха в жаргона. „МИСЛЯ, ЧЕ ЛЪЖЕ“ — беше казал Ванс.

— Обясни — заповяда Стингър. Металическият глас отново звучеше съвсем делово.

— Трябва да поговорим за това. Другите и аз.

— Няма какво да говорите, човече. Или се спазаряваме, или не.

— Нужно ни е време.

Стингър не се помръдна, но кучешката глава се мяташе бясно. Минаха седем-осем секунди. Роудс усещаше как потта се стича под мишниците му.

— Мой човек, вие май си правите шегички с мозъка ми — каза съществото. — Опитвате се да ме прекарате.

То се приближи към Роудс и се навря в лицето му, преди той да успее да отстъпи. Гънистън вдигна четирийсет и пет милиметровия пистолет и взе главата на съществото на мушка, и Ванс вдигна пушката и постави пръст на спусъка.

— Слушай — изсъска Стингър. Той дишаше с имитацията на дробове, които тътнеха глухо като запалена някъде на километри от тях доменна пещ. Дъхът на Стингър излизаше право в лицето на Роудс и вонеше на гореща пластмаса и метал. Кучешките зъби заръфаха ризата му. — Играта беше до тук. Искам Приемника и капсулата.

— Нужно ни е повечко време — каза Роудс. Знаеше, че ако пристъпи една крачка или трепне по някакъв начин, тези нокти-триони ще се озоват върху гърлото му. — Ще трябва да я намерим.

— Опитах се да бъда дружелюбен, нали? — Стингър вдигна показалец и го плъзна по брадичката си. — Знаете, че създавам разни неща. Имам си цяла работилница ей там. Само ми дайте плътта и мога да направя… чудеса. — Усмивката се появи отново и иглите блеснаха на сантиметри от лицето на полковника.

— Виждал съм едно от творенията ти. Онова летящото.

— Хубавичко, нали! Ако искаш да видиш работилницата ми, мога да те хвана под мишничка и да те заведа право там. Мога и да те пресъздам — по-добър, отколкото си в действителност. И доста по-силен… както и доста по-зъл.

— Вече съм достатъчно зъл.

Стингър се изкиска. Сякаш мелнични колела се търкаляха в гърлото му.

— Може и да си — съгласи се съществото и вдигна лявата си китка. Циферблатът на един ролекс с диаманти беше вграден в плътта. — Предполагам, че това е средство за измерване на времето. Наблюдавам го от известно време как работи. Колко е часът сега?

Роудс мълчеше. Стингър чакаше.

— Два без три минути — отвърна полковникът.

— Добро момче. Когато дългата стрелка се завърти, ще бъда тук. Ако не сте с Приемника и капсулата, ще сътворя нещо по-специално за мачкане на хлебарки.