Робърт МакКамън - Стингър

— Наистина ти благодаря за жеста.

Благодарност от ренегат — и особено от Коди Локет — беше нещо по-странно и от самите обстоятелства. Рик вдигна рамене.

— Не беше кой знае какво. — Ожулените му от въжето ръце щяха да му докажат по-късно, че греши.

— Мисля, че беше. Ей, сериозно ли говореше за сестра ти?

— Не — твърдо отвърна Рик. Една искра от старата омраза отново припламна. — Избий си Миранда от главата. Ясно ли е?

— Може би ще го направя, може би няма. — Пак старата работа, помисли си Коди.

— Ще го направиш, селяндур такъв.

За миг се изгледаха гневно като два булдога, които не искат да отстъпят и сантиметър от територията си, после Рик тръгна заднишком по осеяната с пукнатини улица. Обърна се рязко и изчезна в мъглата.

— Едва ли, плюнко — тихо каза Коди и погледна към Дофин. — Обзалагам се, че там, откъдето идваш, няма мотоциклети, а?

— Безспорно — отвърна тя.

— Тогава ще можеш да разкажеш на твоите хора всичко за тях, защото тъкмо сега ще се повозиш на такова нещо. — Той отиде до хондата, качи се и запали мотора. — Сядай зад мен и се дръж здраво.

Дофин го послуша, макар и притеснена от вибрациите и шума на машината. Коди обърна мотоциклета в обратна посока и бързо се отдалечи от къщата на Котешката царица по улица „Травис“.

— Може би не е имало предвид това място — прошепна Ванс с треперещ глас. — Може би е имало предвид нещо друго.

— Не, не мисля така. — Роудс говореше нормално. Не беше нужно да шепнат, защото Стингър трябваше да знае, че го чакат в кабинета на Крийч.

Насочи фенерчето към дупката на пода. Долу в мрака нямаше никакво движение, никакви признаци на живот — независимо под каква форма.

— Колко е часът? — обърна се Роудс към Том.

— Почти два без двайсет — отвърна Том, поглеждайки часовника си на светлината на своето фенерче.

Джеси стоеше до него. Къдриците й бяха мокри от пот, а лицето — покрито от фин слой прах. Роудс ги беше помолил да дойдат, за да видят с какво си имат работа. Беше ги предупредил да не споменават нищо за Дофин.

Дейвид Гънистън стоеше от другата страна на полковника. Лицето на младежа все още беше пепеляво на цвят от шока, но очите му шареха живо, а ръката му стискаше приклада на четирийсет и пет милиметров пистолет, който беше взел от оръжейния шкаф на Ванс. Шерифът беше с автоматичен „Уинчестър“, а Роудс държеше ловджийската пушка, заредена с патрони със сълзотворен газ.

— Негодникът ни кара да чакаме — каза Роудс. Бяха пристигнали преди повече от трийсет минути — достатъчно време, за да изпият термоса със студено кафе, който бяха взели от Сю Мълинакс в „Дамгосващо желязо“. — Опитва се да ни накара да се поизпотим.

— И дяволски добре успява — каза Джеси, докато триеше с ръка лицето си. — Искам да разбера нещо: ако Стингър някак прави… как ги нарекохте?

— Двойници.

— Ако Стингър прави двойници, какво става с истинските хора?

— Най-вероятно ги убива. Или ги съхранява като лабораторни проби. Не знам. — Той я погледна и се усмихна едва забележимо. — Ще трябва да го попитаме, когато се появи.

— АКО се появи. — Ванс се беше отдръпнал от дупката и стоеше, притиснал гръб до стената. Ризата му беше залепнала като тапет, а потта капеше от брадичката му. — Чуйте… ако изглежда като Додж, ще се наложи да ме извините. Не мисля, че бих могъл да понеса отново тази гледка.

— Само не започвай да гърмиш с този автомат. И без това не съм сигурен дали ще помогне. — Роудс продължаваше да разтрива сините отпечатъци от пръсти над китката си.

Ванс изпръхтя.

— Господине, важното е, че на мен ще помогне.

— Полковник? — Гънистън се наведе над ръба на дупката. — Слушайте!

Всички го чуха: глух звук като шляпане на ботуши в блато. Нещо се приближаваше по тунела със слузестите стени.

— Отдръпни се — каза Роудс на Гънистън и младежът изпълни нареждането.

Ванс зареди автомата и Роудс хвърли предупредителен поглед към него.

Шляпането престана. Настъпи тишина.

Роудс и Том бяха насочили фенерчетата си към дупката. Отдолу се разнесе глас:

— Ей, хора, изгасете си фенерчетата. Улавям някакви лоши вибрации.

Беше мек и носов глас. Никой не го разпозна, освен Ванс, който го беше слушал достатъчно често, за да го запомни. Лицето му пребледня и тялото му се притисна още по-силно към стената.

— Направи го — каза Роудс и изгаси фенерчето си.

Том го последва. Сега единствената светлина в стаята идваше от прашните газени фенери.