Робърт МакКамън - Стингър

— Това прогони Стингър. Не оръжието с ударните капсули.

— Какво? — попита Коди.

— Този източник на ток прогони Стингър — повтори тя. — Фенерчето.

— Това е само светлина и нищо повече. — Рик вкара последния куршум и затвори цилиндъра. — Не може да нарани никого.

— Не може да нарани човешко същество може би. Знам, че този източник на ток е предназначен да помага на човешките зрителни възприятия, но той ослепи Стингър. Може би му причини и физическа болка. Видях реакцията.

— Единственото, на което реагира, бяха куршумите — каза й Коди. — Напълни му проклетата глава с достатъчно гилзи и повече от сигурно, че ще реагира.

Той продължи да наблюдава вратата. Пред нея, върху дъските на верандата, блестеше локва слуз.

Дофин не отговори. Имаше нещо в светлината, което нараняваше Стингър, но не и човешките същества. Може би беше топлината или съставът на самата светлина, нещо във физическата и микроскопска дислокация на материята по продължение на самия лъч. Хората може и да не го съзнават, но тази светлина беше много по-мощно оръжие, отколкото неубедителното и шумно оръжие с ударни капсули.

— Какво имаш предвид с думите „творение на Стингър“? — попита Рик малкото момиченце, изоставил модулациите на уличния акцент. — Това Стингър ли беше или не?

— И беше… и не беше — отвърна тя. — Беше създадено и ръководено от Стингър, но самият Стингър остава под земята.

— Искаш да кажеш, че Стингър е построил онова нещо и е направил да изглежда като госпожа Стеленберг? — попита Коди.

— Да. Това, което видяхте, беше жив механизъм. Стингър ще конструира необходимото.

— Необходимо за какво? — Рик щракна предпазителя на трийсет и осем калибровия пистолет и го мушна в колана си.

— За да ме открие — каза Дофин. — Стингър ще използва всички налични суровини за своите творения. Той копае под улиците, появява се в къщите и събира суровини.

— Човешки тела — каза Рик.

— Правилно. Когато заграби необходимите суровини, Стингър изпраща чрез органични влакна сензорни сигнали към машините, с които е свързан и които се намират на междузвездното летателно тяло. — Тя махна с ръка към пирамидата. — Машините са построени от господарите на Стингър, те превеждат сигналите във физическа реалност.

От празните им погледи Дофин разбра, че не я разбират, затова отново прегледа мислено страниците на енциклопедия „Британика“.

— Като игра на бейзбол по телевизията — каза тя. — Картините се разпадат на части при самия източник и се сглобяват отново, щом пристигнат по предназначение. Само че в този случай Стингър може да избира как да комбинира сигналите, за да създаде същества, които са по-силни и по-бързи от оригиналите.

— А-ха — каза Коди, който започна да проумява нещата. — И по-грозни също.

— Тези творения се захранват с жизнената сила на Стингър — продължи Дофин. — Накратко казано, те са самият Стингър, защото мислят със същия ум. Като стотици телевизионни екрана, поставени в стотици различни стаи и настроени да предават един и същи бейзболен мач. Стингър физически остава под земята, но тези негови създания позволяват на зрението и ума му да бъдат на много места едновременно.

— Не спомена защо те преследва — подкани я да сподели причината Коди.

— Избягах от един свят-затвор. Влязох в тялото на един от пазачите и откраднах кораба за отпадъци. Това се произвежда там. Господарите на Стингър искат да ме върнат на… — отново срещна трудност при превода — „Скала седем“ — беше най-доброто, което измисли.

— Звучи като радиостанция — каза Рик.

— „Скала седем“ е приблизителен превод. Там нищо не може да живее извън затвора. — По устните й пробягна мрачна усмивка и детските очи изведнъж придобиха старческо изражение. — Това е едно гъмжило от убийци, заразени, крадци, пирати и дори престъпници като мен.

Коди не беше сигурен дали иска да знае, но трябваше да попита:

— Какво престъпление си извършила?

— Пеех. Господарите на Стингър провъзгласиха това за противозаконно на моя свят.

— ПЕЕЛА си! Това ли е всичко? Какво лошо има в това?

— Беше заради самата песен. — Сега очите на Дофин блестяха студено. — Песента предизвикваше разрушение. Беше стара, почти забравена песен. Но аз я знаех и трябваше да я пея. Ако не го направех, целият ми народ щеше да измре.

Очите й се присвиха и лицевите й мускули се стегнаха. За миг на Коди и Рик се стори, че виждат друго лице зад това на Стиви Хамънд. То беше жилаво и неотстъпчиво и така напрегнато, че чак ги плашеше. Беше лице на воин, а не на дете.