Робърт МакКамън - Стингър

— Ще се върна у дома — тихо се закле тя. — Не съм спасител и никога не съм искала да бъда. Но ще се върна у дома или ще умра, правейки опити да се завърна. Никога отново няма да ме затворят на „Скала седем“. НИКОГА.

Усети, че бавно я облъхва студена вълна и се обърна към пирамидата. Коди и Рик също я почувстваха, но за тях тя беше само полъх хладен въздух. Сърцето й ускорено заби, защото знаеше много добре какво бе това и какво точно търсеше.

— Всичко свършва тук — каза Дофин. — Точно тук. Бягала съм още два пъти от „Скала седем“. И двата пъти изпращаха стингъри след мен и ме връщаха. Оставяха ме жива, защото искаха да ме „изследват“. — Тя се засмя с горчивина и известен гняв. — Само унижения — игла, за да наблюдават движението на вътрешностите ти, химикали, които да деформират сънищата ти. Нищо лично няма, нищо свято. Животът ти се измерва в реакции на болка, замръзване или горене. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Гаврят се с теб, докато започнеш да пищиш. И през цялото време на „изследването“ знаеш, че в това време бъркат право в сърцето на твоя свят.

Гласът й секна. В продължение на няколко минути тя трепереше и не можеше да говори. После продължи:

— Когато приключат, ще потърсят нови светове за опустошение. Земята може да се окаже един от тях. — Тя погледна последователно Коди и Рик и през мъглата и дима отново впери поглед към кораба на Стингър. — Всичко свършва тук — с моята смърт или тази на Стингър.

— Какво имаш предвид, като казваш „Земята може да се окаже един от тях“? — попита Коди.

Тя си пое дълбоко въздух. Трябваше да каже на човешките същества онова, което знаеше.

— Стингър е ловец не само на избягали престъпници, за които е обявена награда. Той ловува и планети, също за награда. Когато се върне на „Скала седем“, ще предаде подробно описание на жителите на тази планета, техническото й равнище и отбранителните й системи. В зависимост от описанието, Земята може да бъде прибавена към списъка от планети, подходящи за инвазия от страна на — имаше проблем с превода — Юмруците. Господарите на Стингър. Мисля, че няма да мине много време и ще изпратят първата флотилия.

— Божичко! — каза Коди. — Какво ли толкова имаме, което биха могли да искат?

— Живот — беше прямият отговор. — Юмруците ненавиждат всяка форма на живот, различна от тяхната. Не могат да търпят друга форма на живот да процъфтява някъде без тяхно позволение. Ще дойдат тук, ще вземат затворници за изследване, ще съберат разни минерали, които привлекат вниманието им, и после ще въведат вируса на някоя болест в екосистемата или ще проведат масови екзекуции. Това е върховно удоволствие и смисъл на живота им.

— Изглежда, тези чешити си падат по развлеченията — огледа се Рик с ръка на пистолета. Димът така плътно ги беше обгърнал, че не виждаше нито коли, нито хора наоколо. — Локет, по-добре я махни от улицата. Сигурно не искаш още някоя изненада да изскочи пред теб.

— Прав си. Но ако това проклето нещо може да изникне изпод земята, къде ли бих могъл да намеря безопасно място за нея?

— Какво е това? — Дофин посочи и през мъглата двамата видяха мъжделивата светлина на блока с апартаменти.

— Крепостта на ренегатите. Построена е доста стабилно. Може би е единственото място наоколо, което струва нещо.

— Тези светлини няма да се харесат на Стингър — каза им Дофин. — Мисля, че е безопасна постройка.

Ако изобщо има земна постройка, която да е безопасна, помисли си тя.

— Отивам отвъд реката — каза Рик. — Доста хора са се сврели в църквата там.

Той отново погледна към Дофин. Предизвикателното лице-зад-лицето беше изчезнало и тя пак изглеждаше като малко момиченце.

— Полковник Роудс и шерифът те търсят. Преди двайсет минути бяха в клиниката, но ги чух да казват, че отиват в къщата на Крийч. Знаеш ли къде е това? — Въпросът бе отправен към Коди.

— Да. Къщата на Додж Крийч. Не е много далеч оттук. — Но Коди не смяташе да обикаля улиците с Дофин, без да има някакво оръжие. Не се знаеше какво може да изскочи от някоя от тъмните къщи. — Първо ще я заведа в нашата Крепост. После ще потърся Ванс.

— Окей. И внимавайте да не ви изненадат в гръб.

Рик тъкмо тръгваше, когато Коди извика:

— Ей! Почакай! — Рик се спря. — Не беше длъжен да влизаш в тази дупка.

Това беше един от най-странните моменти в живота на Коди — да стои на територията на ренегатите по тъмно заедно с някакво същество от друг свят и водача на кроталите. Почувства се като в сън и ако я нямаше локвата слуз на верандата на Котешката царица и кръвта не джвакаше в ботуша на раздрания му крак, не би повярвал, че всичко това се е случило.