Робърт МакКамън - Стингър

— Но това е само един час! Не можем да я намерим за толкова кратко време.

— Разполагате само с толкова. Разбираш ли, полковник Мат Роудс от Американските военновъздушни сили?

— Да — отвърна той и усети как студената плащеница на обречеността обгърна раменете му.

— Един час — каза Стингър. Главата му се завъртя и съществото се втренчи в пистолета на Гънистън. — Искаш ли да изядеш това нещо?

Гънистън поклати глава и бавно свали пистолета.

— Сега вече се разбираме. — Стингър отиде до ръба на дупката, но се поколеба с единия крак във въздуха. Кучешките очи блестяха червени на светлината от фенера. — Един час — натърти гласът. — Помислете си добре.

Човешкото подобие се спусна в дупката. Всички чуха как тупна на дъното и зашляпа бързо в слузта на тунела. Шумът постепенно утихна. Стингър бе изчезнал.

Известно време цареше мълчание. Димът се стелеше на пластове и светлината от фенера едва се процеждаше през него. Най-сетне Ванс изломоти:

— Бях готов да стрелям по този негодник. Чаках само една думичка и можех да му пръсна главата.

— Точно така — каза Роудс и избърса струйката кръв на бузата си. Погледът му беше празен и изплашен. — За да разкъсат след това теб и всички останали на парчета. Том, колко е часът?

— Два без една минута.

— Което означава, че имаме петдесет и осем минути, за да намерим Дофин и капсулата й. Ще трябва да се разделим и да започнем търсенето.

— Почакайте! — обади се Джеси. — Какво говорите? Че ще дадем Дофин ли?

— Точно така. Имате ли по-добра идея?

— Говорим за моето момиченце.

— Говорим за едно извънземно същество — напомни й Роудс. Стомахът му все още се свиваше. Все още усещаше в ноздрите си миризмата на горещ метал. — Независимо от това как изглежда. Забъркали сме се в нещо, от което е добре да се измъкваме колкото е възможно по-скоро.

— Няма да предам детето си на това копеле — зарече се Джеси. Том реши да я докосне по рамото и я успокои, но тя се отдръпна от него. — Чуваш ли ме? Няма да го направя!

— Джеси, ако не предадем Дофин, ще умрат много хора, също и ваши приятели. Не се съмнявам нито за секунда в способностите на Стингър да опустоши целия град. В момента не ме интересува защо Стингър иска Дофин или какво е направила тя. Просто искам да я намеря и да спася живота на много хора, ако мога.

— Ами живота на Стиви? — Горещи сълзи запариха в очите на Джеси. Сърцето й биеше бързо и, изглежда, не можеше да си поеме въздух. — Боже мой, ще хвърлим живота на дъщеря ми на вятъра.

— Не и ако намерим Дофин и я накараме да се върне в капсулата си. Може би така ще освободим Стиви. — Не издържаше повече в тази къща. — Съжалявам, но нямаме никакъв избор. Шерифе, предлагам да идеш да вземеш помощника си и да се разделим на групи за претърсване къща по къща. Обиколи улиците и вземи някои доброволци, ако намериш такива.

Знаеше, че да търсиш по улиците в този прах и дим беше почти безсмислено, но нямаше друг начин.

— Може някой от клиниката да е видял детето или да е минала моста и да е отишла в Бордъртаун. Том, бихте ли отишли с Джеси да проверите вашата къща и да поразпитате на изток оттук, по улица „Селесте“?

Том гледаше втренчено в пода. Усещаше изпитателния поглед на Джеси.

— Да — каза той. — Ще го направим.

— Благодаря ти. Ще трябва да се срещнем някъде след трийсет минути и да отбележим на картата къде сме били. Какво ще кажете за „Дамгосващо желязо“?

— Добре — каза Том.

— Е, тогава, да започваме.

Без да чака другите, Роудс излезе от къщата и отиде при патрулната кола, паркирана до тротоара, точно пред сивика на семейство Хамънд. Гъни и Ванс, а после Джеси и Том го последваха. Ванс каза:

— По-добре вземи това. — И подаде уинчестъра на Том. — Аз имам и други в кабинета. И бъдете много внимателни, чувате ли?

— Да, ще бъдем.

Ванс седна зад волана, отдалечи колата от бордюра и се отправи към центъра на града.

Джеси гледаше как светлините на колата се отдалечават и потъват в димната завеса. Прилоша й и залитна, но Том я подхвана и тя се облегна на него. По прашните й бузи се стичаха сълзи.

— Не мога да го направя — едва продума тя. — О, господи не мога да я предам.

— Трябва. Чуй ме. — Повдигна с пръст брадичката й. — Искам повече от всичко друго на света да си върна Стиви, както и ти. Но ако със Стиви е свършено…

— Не е! Дофин каза, че тя е в безопасност!

— Ако с нея е свършено — продължи Том, — това не значи, че и с нашия свят е свършено. Ние имаме Рей, а и нас самите. Ако не намерим Дофин и не я предадем на това същество, ще умрат много хора.