Стивън Кинг: Малко след залеза

Дейвид поклати глава. Не беше. За сума неща не се беше питал, поне досега. Например кога за последен път се беше хранил и пил нещо. Или колко беше часът и кога за последно се беше съмнало. Дори не знаеше точно какво им се беше случило. Известно му беше само, че влакът беше излязъл от релсите и че по някаква случайност бяха тук и слушаха кънтри-уестърн група, наречена…

— Ритнах една кутийка от бира — промърмори. — Като идвах насам, ритнах една кутийка.

— Така е. И първия път ни видя в огледалото, нали? Възприятието не е всичко, но възприятие и надежда, взети заедно? — Тя му намигна, после се приведе към него. Гърдите й се притиснаха към рамото му, когато го целуна по страната, и усещането беше прекрасно — със сигурност бе допир на жива плът. — Бедният Дейвид. Съжалявам. Постъпи много смело, като дойде. Честно казано, не вярвах, че ще се престрашиш.

— Да се върнем и да кажем на другите.

Уила стисна устни:

— Защо?

— Защото…

Двама мъжаги с каубойски шапки поведоха към сепарето две смеещи се жени с джинси, каубойски ризи и конски опашки. Щом наближиха, по лицата им се изписа по-скоро недоумение, отколкото страх, и те тръгнаха обратно към бара. „Усещат ни — каза си Дейвид. — Все едно ги отблъсва леден вятър — ето какво сме сега.“

— Защото така трябва.

Уила се засмя. Смехът й издаваше отегчение.

— Напомняш ми за дядката от телевизионната реклама за овесена каша.

— Миличка, те си въобразяват, че ще дойде влак и ще ги вземе!

— Ами може и да дойде! — Той се стресна от внезапната й ожесточеност. — Може би ще е онзи, за който все пеят, евангелският влак на спасението, влакът към благоговението, онзи, на който не се возят комарджии и среднощни стопаджии…

— Не мисля, че „Амтрак“ пътува към небето — подхвърли Дейвид. Надяваше се да я разсмее, но Уила намусено се загледа в ръцете си, а него внезапно го осени прозрение: — Знаеш ли още нещо? Нещо, което трябва да им съобщим? Знаеш, нали?

— Не виждам защо да си правим труда, вместо да останем тук — промърмори тя и Дейвид се запита дали не долавя раздразнение в гласа й. Май наистина беше така. Днес за пръв път виждаше една неподозирана Уила. — Може да си кон с капаци, Дейвид, но поне дойде. Ей заради това те обичам. — Тя отново го целуна.

— Видях и един вълк — промърмори той. — Плеснах с ръце и го прогоних. Смятам да се прекръстя на Плашещия вълци.

Уила зяпна от изумление и се втренчи в него, а Дейвид си помисли: „Трябваше да чакам да умрем, за да изненадам любимата си жена.“ След миг тя се облегна на тапицираната стена на сепарето и гръмко се разсмя. Сервитьорката, която минаваше наблизо, изпусна подноса, отрупан с халби бира, и цветисто изпсува.

— Плашещия вълци! — възкликна Уила. — Ще ти викам така в леглото. О, Плашещ вълци, толкова си голям! И толкова космат!

Сервитьорката се взираше в разпенената бира на пода и продължаваше да псува като разпасан моряк в отпуск. Но въпреки гнева си пак гледаше да не се доближава до празното сепаре.

— Дали още можем? — подхвърли Дейвид. — Да се любим, де.

Уила избърса сълзите си и отвърна:

— Възприятие и надежда, забрави ли? Заедно могат да повдигнат планини. — Отново хвана ръката му и добави: — Още те обичам, ти също ме обичаш. Нали?

— Не съм ли Плашещия вълци? — подхвърли той. Можеше да се шегува, защото не вярваше, че е мъртъв. Погледна през рамото й към огледалото и видя двама им. После само себе си, ръката му не държеше нищо. След миг и двамата изчезнаха. Обаче… той дишаше, усещаше миризмата на бира, уиски и парфюм.

Млад помощник-сервитьор изникна отнякъде и се захвана да помогне на колежката си да разчисти парчетата от счупените халби.

Дейвид чу как Уила каза: „Чувствам се като слязла на земята“ и се запита такива ли неща чува човек в задгробния живот.

— Май ще се върна с теб — добави тя, — обаче не ми се виси на тъпата гара с ония тъпанари, след като този бар е наблизо.

— Хубаво.

— Кой е Бък Оуънс?

— Ще ти разкажа за него. Също и за Рой Кларк 5 5 Рой Кларк (роден 1933) — икона в кънтримузиката, многократен носител на наградата „Грами“ за инструменталните си изпълнения и водещ на популярното телевизионно предаване „Ха-ха“. — Б.пр. . Но първо ми кажи какво още знаеш.

— Повечето са ми антипатични — заяви тя, — обаче Хенри Ландър е готин. И жена му е симпатяга.

— Фил Палмър също е симпатичен.

Уила сбърчи нос:

— Фил не ми е мил.

— Какво знаеш, Уила?

— Сам ще разбереш, ако се вгледаш.