Стивън Кинг: Малко след залеза

— Ей, банкера, имаш ли цигара?

— Съжалявам, господин Палмър.

— Нали обеща да ми купиш един пакет?

— По пътя не видях нито един магазин.

— Не продаваха ли цигари там, дето беше ти, сладурано? — попита Палмър. Беше от хората, които наричат „сладурано“ всички млади жени; човек го разбираше от пръв поглед, както разбираше, че ако е с него през горещ августовски следобед, той ще побутне назад шапката си, ще избърше потта от челото си и ще заяви, че не го мъчи жегата, а влажността на въздуха.

— Сигурно продаваха — отвърна Уила, — само че нямаше как да ти купя.

— Ще ми кажеш ли защо, захарче?

— Защо според теб?

Палмър скръсти ръце на тесните си гърди и не отговори. Жена му се провикна отвътре:

— Риба за вечеря! Само туй ни липсваше! Ама че гадно вони тука! Бисквити!

— Мъртви сме, Фил — продума Дейвид. — Ето защо. Призраците не могат да купуват цигари.

Палмър го изгледа продължително и още преди да се изкиска, Дейвид разбра, че старецът му вярва; нещо повече — знаел го беше от самото начало.

— Чувал бях какви ли не причини да не донесеш на някого онова, за което те е помолил, обаче тая печели първа награда.

— Фил…

Старицата отново закрещя:

— Риба за вечеря! Даааа му се не виииди!

— Извинете ме, деца — промърмори Палмър. — Дългът ме зове. — И влезе в сградата.

Дейвид погледна Уила, очаквайки да го попита какво друго е очаквал, обаче тя се взираше в обявата до вратата.

— Погледни — промълви. — Кажи какво е.

Отначало той не видя нищо, понеже найлонът блестеше под лунната светлина. Направи крачка напред, после вляво, избутвайки настрани Уила.

— Най-отгоре с големи букви пише: „ПРОСТИТУИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФА НА ОКРЪГА“, следва текст с по-дребен шрифт… — дъра-дъра-дъра — а най-отдолу…

Тя го сръга с лакът. И то доста грубо.

— Престани да се лигавиш и го погледни! Нямам намерение да вися тук цяла нощ.

Не виждаш онова, което ще ти избоде очите.

Дейвид загърби постройката и се загледа в железопътните релси, проблясващи под лунната светлина. Отвъд се белееше скалисто плато — „Яки камънаци, братле“, както би се изразил герой от старите филми на Джон Форд.

Отново погледна съобщението и се запита как е могъл да сгреши ПРЕМИНАВАНЕ с ПРОСТИТУИРАНЕ — именно той, великият инвестиционен банкер, Плашещия вълци Сандърсън.

— Пише ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФА НА ОКРЪГА — смотолеви.

— Чудесно. А какво гласи текстът под дъра-дъра-дъра?

Отначало той не можа да прочете двата реда най-отдолу; отначало бяха само неразбираеми символи, вероятно защото съзнанието му, отказващо да приеме истината, не можеше да намери безобиден превод. Затова отново извърна поглед към железопътната линия и не се изненада, че релсите вече не блестят под лунната светлина; сега стоманата беше ръждясала, между траверсите бяха избуяли бурени. Отново се обърна към гарата и видя съборетина с рухнал покрив и с прозорци, заковани с дъски. Табелата, забраняваща паркирането, беше изчезнала, асфалтът беше напукан и осеян с дупки. Надписите УАЙОМИНГ и ЩАТ НА РАВНОПРАВИЕТО още се четяха на стената на сградата, но сега думите бяха призраци. „Като самите нас“ — каза си той.

— Давай — обади се Уила — онази Уила, която имаше собствено мнение за всичко, виждаше онова, което ще ти избоде очите, и настояваше и ти да го видиш, макар че гледката бе жестока. — Това е последният ти изпит. Прочети двата реда най-отдолу, после ще действаме.

Той въздъхна:

— Пише „СГРАДАТА Е ОБЯВЕНА ЗА НЕГОДНА.“ А отдолу „РАЗРУШАВАНЕТО Й Е НАСРОЧЕНО ЗА ЮНИ 2007.“

— Браво, пиша ти шестица. А сега да видим още кой иска да отиде в града и да чуе „Дерайлиралите“. Ще кажа на Палмър да види нещата откъм добрата им страна — не можем да купим цигари, обаче за хора като нас няма куверт.

Само че никой не пожела да отиде в града.

— Какви ги дрънка тя? Как така сме мъртви? Защо ни плаши с такива страхотии? — обърна се Рут Ландър към Дейвид и онова, което го уби (в преносния смисъл), не бе упрекът в гласа й, а погледът, който му хвърли, преди да притисне лице към рамото на Хенри. Защото и тя знаеше истината.

— Рут — промълви Дейвид, — не ти го казвам, за да те плаша…

— Тогава млъкни! — извика Рут, гласът й бе заглушен от кадифеното сако на Хенри.

Дейвид забеляза, че всички с изключение на Хелън Палмър го гледат гневно и враждебно. Хелън стоеше между съпруга си и онази Райнхарт, чието име май беше Сали, кимаше и си мърмореше. Всички се бяха скупчили на групички под флуоресцентните лампи… само че когато той примигна, лампите изчезнаха. Злощастните пасажери бяха само неясни силуети под накъсаната лунна светлина, проникваща през прозорците, заковани с дъски. Семейство Ландър не седяха на скамейка, а на прашен под до купчина празни шишенца, съдържали крек — да, явно крекът бе разпространен дори тук, в земята на Джон Форд, а на стената недалеч от мястото, на което клекналата Хелън Палмър си мърмореше под нос, се виждаше избледняла окръжност. Дейвид примигна отново и флуоресцентните лампи се появиха. Също и големият часовник, прикриващ избледнялата окръжност.