Стивън Кинг - Малко след залеза

— Тръгвайте, Дейвид — обади се Хенри Ландър.

— Чуй ме, Хенри… — подхвана Уила.

Той извърна очи към нея и Дейвид забеляза отвращението в погледа му. Дори някога да беше харесвал Уила Стюарт, вече не можеше да я понася.

— Не искам да те слушам — промърмори. — Ще побъркаш жена ми.

— Точно така — намеси се млад шишко с моряшка шапка. Дейвид мислеше, че името му е О’Кейси. — Трай, малката.

Уила се приведе към Хенри и той леко се отдръпна, сякаш дъхът й миришеше.

— Знаеш ли защо позволих на Дейвид да ме върне тук, а? Защото ще разрушат тъпата сграда! Чуваш ли трясъка на металната топка, провиснала от крана, Хенри? Вероятно ти е останал толкова мозък, че да схванеш какво ни чака.

— Накарай я да млъкне! — изплака Рут.

Уила се наведе още по-близо, блестящите й очи сякаш озаряваха тясното й красиво лице.

— А когато разрушителите си свършат работата и камионите извозят отломките от зданието, което доскоро е било железопътна гара — тази железопътна гара — къде ще бъдете вие?

— Остави ни на мира — измънка Хенри.

— Виж, драги, няма смисъл да се правим на щрауси и да си зариваме главите в пясъка.

Урсула Дейвис, върлинеста жена на около четирийсет, притежаваща отблъскваща красота, беше намразила Уила от пръв поглед; сега пристъпи напред и вирна брадичка:

— Разкарай се, досадна гадино!

Уила рязко се извърна към нея и просъска:

— Не загряваш ли, бе? Мъртва си, всички ние сме мъртви! И ако се задържим по-дълго на едно място, много по-трудно ще е да отидем другаде!

— Права е — осмели се да каже Дейвид.

— О, да! Ако госпожата каже, че луната е сирене, ти ще добавиш, че е пармезан — озъби се Урсула. — Прощавай за цинизма, но си такъв лизач, че дори не е смешно.

Дъдли отново изцвили като магаре, госпожа Райнхарт заподсмърча.

— Ей, вие двамата, не стряскайте пътниците — намеси се Ратнър, дребничкият кондуктор, който вечно изглеждаше така, сякаш се извинява за нещо, и през повечето време мълчеше. Дейвид примигна, за миг помещението потъна в мрак и той видя, че половината глава на Ратнър липсва, а останките от лицето му са обгорени до черно.

— Ще разрушат гарата и ще останете без подслон! — изкрещя Уила. — Няма къде да отидете, шибаняци такива! — Тя бръсна с юмруци сълзите, обливащи страните й. — Защо не дойдете с нас в града? Ще ви покажем пътя. Там поне има хора… и светлини… и музика.

— Мамче, искам да послушам музика — изписука Пами Андрисън.

— Мълчи! — озъби се майка й.

— Ако бяхме мъртви, щяхме да разберем — заяви Бигърс.

— Хвана те натясно, младежо — ухили се Дъдли и намигна на Дейвид. — Какво е станало с нас? Как сме умрели?

— Ами… не знам. — Дейвид погледна Уила, а тя сви рамене и поклати глава.

— Видяхте ли? — злорадо заяви Ратнър. — Влакът дерайлира. Случва се… щях да кажа много често, само дето не е вярно — случва се от време на време на някой железопътен възел…

— Падахме — обади се Пами Андрисън. Дейвид се вгледа в нея и за секунда зърна труп с изгнила рокля. — Надолу, все надолу. После… — Малката изръмжа, притисна една до друга мръсните си длани, сетне разпери ръце, изобразявайки експлозия.

Явно искаше да добави още нещо, обаче майка й внезапно я зашлеви толкова силно, че от устата на малката потече слюнка. Пами невярващо се втренчи в нея и нададе вой, който беше още по-противен от предишното й монотонно припяване.

— Какво съм ти казвала за лъжите, Памела? — изкрещя Джорджия Андрисън и впи пръсти в рамото на детето.

— Не лъже! — извика Уила. — Вагоните излязоха от релсите и полетяха в пропастта! Сега си спомних, сигурно и ти се сети! Признай! Признай! Изписано ти е на лицето! На тъпата физиономия!

Без да я погледне, Джорджия Андрисън й показа среден пръст. С другата си ръка разтърсваше момиченцето, все едно беше парцалена кукла. Дейвид виждаше ту детето, ту обгорен труп. Какво ли беше предизвикало пожара? Не помнеше… може би защото не искаше да си спомни.

— Какво съм ти казвала за лъжите? — отново изкрещя Джорджия Андрисън.

— Че са нещо лошо, мамо — избръщолеви малката.

Жената я повлече навън, в мрака, Пами продължаваше да вие монотонно.

След излизането им за миг настъпи тишина, после Уила се обърна към Дейвид:

— Стига ли ти толкова?

— Да — измънка той. — Да вървим.

Позволи й да го поведе към вратата; Фил още се облягаше на рамката, беше скръстил ръце на гърдите си. Дейвид пусна ръката на Уила и се приближи до Хелън Палмър, която седеше в ъгъла и се поклащаше напред-назад. Тя вдигна към него тъмните си изплашени очи и прошепна: