Стивън Кинг - Под купола (Том I)

Днес Рени младши бе доволен от провала на ентусиастите.

Затътри се по брега на реката, докато се озова под моста (полицейските сирени вече заглъхваха, но воят им беше все така пронизителен) и се изкатери на Страут Лейн. Огледа се и заобиколи табелата с надпис „ЗАДЪНЕНА УЛИЦА, МОСТЪТ Е ЗАТВОРЕН.“ Провря се под жълтата лента и се шмугна в сенките. Лъчите на слънцето проникваха през дупките на покрива и осяваха с петачета от светлина прогнилите дъски на моста, но след блясъка в пъклената кухня тук цареше блажен полумрак. Гълъби, накацали по гредите на покрива, ласкаво си гукаха. Навсякъде бяха разхвърлени кутийки от бира и бутилки от бренди с аромат на кафе.

„Няма да ми се размине! Не помня дали пачаврата ме одра, не знам дали парченца от кожата ми не са останали под ноктите й, обаче кръвта ще ме издаде. И пръстовите отпечатъци. Имам само два варианта — да избягам или да се предам.“

Грешка — имаше и трети — да се самоубие.

Искаше да се върне у дома. Да спусне всички завеси в стаята си и да я превърне в пещера. Да глътне още едно хапче, да си легне и да се опита да поспи. После щеше да му мисли на трезва глава. Ами ако дойдеха да го приберат, докато е заспал? Какво пък толкова — щяха да му спестят необходимостта да избира между врата номер едно, две и три.

Прекоси градската мера. Някакъв старец, който му се стори познат, го хвана за рамото и попита „Какво става, Младши“, той само поклати глава, перна ръката на дядката и продължи да върви. Зад него градската сирена виеше ли, виеше, сякаш настъпваше краят на света.

В Честърс Мил излизаше седмичен вестник, наречен „Демократ“. Названието беше подвеждащо, понеже енергичната Джулия Шамуей, която беше и собственичка, и редакторка, беше републиканка до мозъка на костите си. Главата на вестника изглеждаше така:

Обаче и мотото беше подвеждащо. Честърс Мил не приличаше на ботуш, а на юношески спортен чорап, и то толкова мръсен, че да стои изправен. Макар да се намираше близо до много по-големия и процъфтяващ Касъл Рок (петата на чорапа), Мил беше заобиколен от четири града, разположени на по-голяма площ, но с по-малко население: Мотън на юг и югоизток, Харло на изток и североизток, ТР-90 на север и Таркърс Мил на запад. Някои наричаха Честър и Таркър Близнаците Милс; по времето, когато текстилните фабрики в двата града работеха с пълна пара, Близнаците бяха превърнали река Престил в замърсена бара, която почти ежедневно променяше цвета си на различните места по течението. По онова време човек можеше да потегли с лодка от Таркър по зелена вода, която ставаше яркожълта при навлизането в Мотън. Освен това ако лодката беше дървена, боята под ватерлинията щеше да е свалена.

Само че последната от тези доходни фабрики и чудесни замърсители на околната среда беше затворена през 1979. Реката престана да се обагря в странни цветове и рибите се завърнаха, макар да беше спорно дали стават за консумация. („Демократ“ гласува „Да“.)

Броят на населението в града се променяше според сезона. Между Деня на загиналите, честван в края на май, и Деня на труда в началото на септември жителите наброяваха почти петнайсет хиляди. През останалото време бяха малко над или малко под две хиляди в зависимост от броя на новородените и починалите в болница „Катрин Ръсел“, която минаваше за най-добрата северно от Луистън.

Ако попитате летните пришълци колко пътища има за и от Честърс Мил, повечето щяха да отвърнат, че са два: шосе 117 за Норвегия-Южен Париж и шосе 119, минаващо през центъра на Касъл Рок по посока Луистън.

Онези, които живееха тук десет или повече години, щяха да назоват най-малко още осем (всички двулентови и асфалтирани) — от Блек Ридж и Дийп Кът Роуд, водещи към Харло, до Прити Вали Роуд (названието, означаващо „живописен път през долината“, много му пасваше, понеже наистина беше живописен), който на север стигаше до ТР-90.

Кореняците пък, ако имаха време да поразсъждават (може би в задната стаичка на смесения магазин на Брауни, където още имаше печка на дърва), щяха да изброят още дузина с названия, вариращи от митологични (Год Грийк, тоест гръцки бог) до цинични (Битч Роуд — шибаният път, отбелязан на местните топографски карти само с номер).

В деня, който след време започнаха да наричат Ден на купола, най-старият жител на Честърс Мил беше Клейтън Браси. Като най-възрастен и в целия окръг Касъл беше притежател на Бастуна на „Бостън Поуст“. За жалост старецът вече не помнеше какво е Бастун на „Бостън Поуст“, нито кой е той самият. Понякога вземаше праправнучката си Нел за съпругата си, предала богу дух преди четири десетилетия, а от три години насам „Демократ“ престана да публикува редовното „интервю с най-възрастния жител на града“. (Последния път на въпроса каква е тайната на дълголетието му Клейтън беше отговорил: „Къде ми е гнусната вечеря?“) Старческото слабоумие започна да го мъчи малко след стотната му годишнина; сега, на този двайсет и първи октомври, той вече беше навършил сто и пет. Казваха, че навремето е бил умел дърводелец, специалист по изработване на скринове, парапети и ламперии. Напоследък обаче уменията му бяха сведени само до това да си изяде желето, без да си го вкара в носа, и чат-пат да се докопа до тоалетната, за да пусне в чинията по няколко окървавени бъбречни камъка.