Стивън Кинг: Под купола (Том I)

Но не колкото на бившето гадже на Франк Делесепс.

В ума й се прокраднаха две горе-долу свързани мисли, докато гледаше опулените му очи и как той си хапеше езика — толкова силно, че едва не го разполовяваше: „Съвсем е превъртял! Ще се обадя на полицията, преди да ми направи нещо гадно.“

Извърна се, за да се затича по коридора към кухнята, където щеше да грабне слушалката на телефона, монтиран на стената, да набере 911 и да закрещи. Направи две крачки, но се спъна в падналия на земята пешкир, който одеве беше омотала около главата си. Мигновено възвърна равновесието си — в гимназията беше мажоретка и ловкостта й беше привичка, обаче все пак закъсня. Главата й рязко се отметна назад и тя залитна. Изродът я беше хванал за косата.

Притисна я до себе си. От тялото му се излъчваше топлина като от разпалена пещ. Анджи чуваше ударите на сърцето му, което сякаш се надпреварваше със себе си.

— Лъжлива курва! — изкрещя безумецът право в ухото й. Болка прониза главата й. И тя закрещя, само че виковете й бяха като немощно писукане в сравнение с неговите. Изродът я хвана през кръста и като обезумял я повлече по коридора — толкова бързо, че само пръстите на краката й докосваха мокета. За секунда й хрумна, че е като фигурката на капака на автомобил, изгубил управление, после се озоваха в кухнята, изпълнена с безмилостна светлина.

Младши отново изкрещя. Този път не от болка, а от ярост.

Светлината го убиваше, прогаряше виещия му мозък, но вече нищо не можеше да го спре. Нищичко!

Запрати курвата право в кухненската маса. Ръбът на плота се заби в корема на нещастницата, после масата се прекатури и се удари в стената. Захарницата и солницата полетяха като тромави птици. Жената изпъшка. Младши я хвана през кръста, с другата си ръка сграбчи змиевидните й мокри къдрици, завъртя я и я тласна към хладилника. От силния удар магнитчетата на вратата се разхвърчаха. Лицето на курвата беше мъртвешкибледо. Носът и долната й устна кървяха. Кръвта изглеждаше неестествено червена върху бялата кожа на жената. Младши видя как тя поглежда към ножовете върху плота и като видя, че се опитва да стане, с все сила заби коляно в лицето й. Чу се приглушено хрущене, все едно някой в съседната стая изпусна голям порцеланов съд — например чиния за сервиране.

„Ей-това заслужаваше Дейл Барбара!“ — помисли си, отстъпи назад и притисна длани към пулсиращите си слепоочия. Сълзи рукнаха от очите му. Почти беше отхапал езика си — кръвта шуртеше по брадичката му и капеше на пода, но той не я забелязваше. Главоболието му беше станало нетърпимо.

Анджи лежеше по корем сред магнитчетата, разпръснати на пода. На най-голямото пишеше: „Каквото хапваш днес, утре ти се лепва на задника.“ Младши мислеше, че курвата е припаднала, обаче изведнъж тя се разтресе. Пръстите й затрепериха, като че ли се подготвяше да изсвири на пиано сложна мелодия. („Пачаврата може да свири само на дудук“ — помисли си той.) После краката й се загърчиха, ръцете й — също. Изглеждаше, сякаш се опитва да отплува по-далеч от него. Беше получила епилептичен припадък.

— Престани! — изкрещя той, а когато тя се подмокри, извика още по-вбесено: — Престани, курво!

Коленичи и се разкрачи над главата й, която подскачаше като тапа. Челото й няколко пъти се удари в плочките на пода, все едно беше мохамеданка, която прави метани пред Аллах.

— Стига! Стига, мамка ти!

Тя заръмжа. Звукът беше изненадващо силен. „Майчице, ами ако някой я чуе? — пробягна в съзнанието му. — Ако ме гепят на калъп?“ Нямаше да е като да обясни на баща си защо е напуснал школото (нещо, което засега не беше събрал смелост да стори). Този път щеше да е още по-гадно, отколкото баща му да му отреже седемдесет процента от месечната издръжка заради побоя над тъпия готвач — побой, предизвикан от тъпата пачавра. Този път Големия Джим Рени нямаше как да забаламоса началника Пъркинс и местните шибаняци. Като нищо можеха да го вкарат в…

Изведнъж в съзнанието му изникнаха застрашителните зелени стени на затвора „Шоушенк“. Не можеше да се остави да го заключат, та нали целият живот беше пред него. Дори да я накараше да млъкне, пак щяха да го вкарат зад решетките. Защото рано или късно тя щеше да пропее. А лицето й, което изглеждаше много по-зле от физиономията на Барби след побоя, щеше да говори по-красноречиво от всякакви думи.

Освен ако не й затвореше устата завинаги.

Хвана я за косата и заблъска главата й в плочите на пода. Надяваше се пачаврата да изпадне в безсъзнание и той да довърши… все едно какво… обаче гърчовете й се усилиха. Краката й се заудряха във вратата на хладилника и останалите магнитчета се посипаха на пода. Той пусна косата й и я хвана за гърлото.