Стивън Кинг - Под купола (Том I)

„Може би трябва да наложат със закон напускането през октомври — помисли си. — Ново национално мото: «ВСИЧКИ ТРЪГВАТ ПРЕЗ ОКТОМВРИ.» Стягаш си багажа през август, подаваш си оставката в средата на септември, после…“

Той спря. Недалеч от него, но от другата страна на шосето, пъплеше мармот. Истински дебелак. При това мазен и нагъл. Вместо да се скрие във високата трева, нахалът продължаваше напред. На няколко метра от него банкетът беше преграден от повалена бреза и Барби беше сигурен, че животинчето ще се шмугне под нея и ще изчака големият лош Двуног да отмине. В противен случай щяха да се разминат като бродяги, каквито бяха в действителност — четирикракият се беше запътил на север, а двуногият — на юг. Барби се надяваше това да се случи. Щеше да е яко.

Тези мисли пробягаха в съзнанието му за секунди; сянката на самолета още го разделяше от мармота — черен кръст, който шеметно се плъзгаше по шосето. После две неща се случиха едновременно.

Първото беше мармотът. Беше цял, сетне се разполови. Двете половини потръпваха и кървяха. Барби спря, устата му зейна на внезапно разхлабилата се панта на долната му челюст. Все едно падна острието на невидима гилотина. В следващия миг самолетът се взриви над разполовения мармот.

Барби погледна нагоре. Към земята шеметно падаше Бизаро Уърлд 1 1 Бизаро Уърлд — измислена планета с кубична форма в прочутата поредица, издадена от „Дисни Комикс“. Главният герой е злодей на име Бизаро. В попкултурата терминът Бизаро се използва за описание на всичко, което не се подчинява на логиката. — Б.пр. — версия на симпатичното самолетче, което беше прелетяло над него преди секунди. Оранжево-червени огнени венчелистчета се виеха в небето — цвете, което още разцъфваше, роза от сорта „Американска катастрофа“. От шеметно падащия самолет изригна кълбо дим.

Нещо издрънча на шосето и предизвика гейзер от асфалтови отломки, преди да полегне като пияница сред високата трева вляво. Самолетно витло.

„Ако това чудо беше паднало върху мен…“

За миг Барби си представи как металът го разполовява като мармота… обърна се и понечи да побегне. Още нещо тупна пред него и той изпищя. Само че не беше другото витло, а мъжки крак с джинсов крачол. Нямаше кръв, но през разкъсания страничен шев се виждаха бяла плът и гъсти черни косми.

Стъпалото липсваше.

Барби се затича, но му се струваше, че се движи на забавен каданс. Видя как собственото му стъпало с износена груба обувка направи крачка напред, после изчезна зад него, докато другото се придвижи напред. Всичко се случваше бавно, много бавно.

Някъде отзад се разнесе оглушителен трясък, последван от експлозия и гореща въздушна струя, която го обля от главата до петите. И го тласна напред като топла длан. После всичките му мисли отлетяха и остана само животинската жажда за оцеляване.

Дейл Барбара се затича, за да спаси живота си.

След стотина метра голямата топла длан се превърна в призрачна ръка, въпреки че лекият ветрец носеше към него миризмата на горящ бензин, примесена със сладникав мирис (вероятно смесица от вонята на разтопена пластмаса и горяща плът). Барби пробяга още шейсетина метра, после спря и се обърна. Задъхваше се. Не беше от тичането; той не пушеше и беше в добра физическа форма (е, сравнително добра — ребрата отдясно още го боляха от побоя на паркинга на „Дипърс“). Вероятно се задъхваше от страх и ужас. Падащите отломки от самолета (не само витлото-беглец) можеха да го убият или да го изгорят жив. Истински късмет беше, че още е жив.

Изведнъж видя нещо, от което дъхът му спря. Изправи се и се обърна да погледне мястото, на което се беше разбил самолетът. Шосето беше осеяно с отломки — цяло чудо беше, че още е цял и невредим. Усукано самолетно крило лежеше вдясно, другото надничаше от ливадата вдясно, обрасла с тимотейка, недалеч от мястото, на което се беше приземило витлото-беглец. Освен мъжкия крак той видя откъснати длан и ръка. Дланта сякаш посочваше отсечена глава, като че ли казваше: „Тази е моята.“ Ако се съди по косата, главата беше на жена. Електрическите проводници над шосето бяха разкъсани, жиците пукаха и се гърчеха на банкета.

Недалеч от главата и ръката лежеше смазаният корпус на самолета. Барби прочете „НД13“. Само толкова. Ако имаше още, то надписът беше останал върху друго парче от корпуса.

Само че не страшната гледка привлече погледа му и спря дъха му. Оранжево-червената роза на катастрофата вече я нямаше, но в небето още се издигаха пламъци. Несъмнено от горящ керосин. Обаче…