Стивън Кинг - Томичукалата

Както повечето детски залъгалки, стихчетата за томичукалата са измамно простички. Трудно е да се проследи откъде идва първоизточникът на думата. „Пълен речник на Уебстър“ твърди, че томичукалата са или (а) великани, които прокарват тунели; или (б) духове, които обитават изоставените мини и пещерите. Тъй като „томи“ е древно британско жаргонно наименование на военната дажба, „Пълен оксфордски речник“, макар да не идентифицира самия термин, предполага, че томичукалата са духовете на умрелите от глад миньори, които продължават да бродят и чукат в търсене на храна и спасение.

Първият стих („Късно тази нощ и нощта преди“) е достатъчно разпространен, за да сме го чували като деца и аз и жена ми, макар че сме израснали в различни градове, вярвали сме в различни религии и имаме различен произход — нейният е предимно френски, а моят — шотландско-ирландски.

Всички останали редове са плод на авторовото въображение.

Този автор — аз, с други думи — иска да благодари на съпругата си, Табита, която е безценен, макар и влудяващ понякога, критик (ако човек се ядосва на тези, които го критикуват, това е сигурен признак, че са прави), на редактора, Алън Уилямс, за любезното му и загрижено усърдие, на Филис Гран за търпението й (тази книга беше по-скоро не написана, а избълвана) и особено на Джордж Еверет Маккътчеън, който е чел всичките ми книги и ги проучва внимателно — най-вече за неверни оръжейни и балистични характеристики, но също така следи и за логичната последователност. Мак умря, докато тази книга беше в процес на преписване. Всъщност аз тъкмо най-покорно нанасях поправките, възникнали в резултат на една от неговите забележки, когато научих че накрая все пак е бил победен от левкемията, с която се бореше от близо две години. Той ужасно ми липсва, не само защото ми помагаше да си оправям книгите, а и защото заемаше част от сърцето ми.

Благодарност дължа и на много други хора — те са повече, отколкото бих могъл да изброя: пилоти, зъболекари, геолози, колеги писатели и дори на децата си, които слушаха да им чета книгата на глас. Благодарен съм и на Стивън Джей Гулд. Макар че той е почитател на янките — американците от Северните щати — и следователно не може да му се има пълно доверие, неговите коментари за възможностите на онова, което аз наричам „сляпа еволюция“, ми помогнаха да оформя прекомерното изобилие на този роман.

Хейвън не съществува. Героите са измислени. Това произведение е плод на въображението, с едно изключение:

„Томичукалата“ са истински.

Ако смятате, че се шегувам, значи сте пропуснали сензационната новина.

СТИВЪН КИНГ

Поради липсата на един гвоздей е било загубено цялото кралство — ето докъде може да бъде сведен катехизиса, ако се предаде същността му накратко. В края на краищата „всичко“ може да бъде сведено до нещо съвсем простичко… поне често така си мислеше Робърта по-късно. Или целият живот е низ от случайности… или е изцяло предопределен. Андерсън буквално се спъна в съдбата си край малкото градче Хейвън, в щата Мейн, на 21 юни, 1988 година. Това спъване беше коренът на всичко; останалото не бе нищо повече от история.

Този следобед Андерсън беше излязла с Питър, застаряващо гонче, което вече бе сляпо с едното око. Питър й беше даден от Джим Гардънър през 1976. Андерсън бе напуснала колежа предишната година, когато й оставаха само два месеца до завършването, за да се премести в имението на чичо си в Хейвън. Не бе осъзнавала колко е самотна, докато Гард не доведе кучето. Тогава то беше паленце и понякога на Андерсън й бе трудно да повярва, че сега е толкова старо — на осемдесет и четири кучешки години. По този начин тя измерваше и собствената си възраст. 1976 бе свършила отдавна. Да, безспорно. Когато си на двайсет и пет все още можеш да си позволиш лукса да вярваш, че в „твоя“ случай, поне, остаряването е механична грешка, която вероятно ще бъде поправена. Когато се събудиш някой ден и откриеш, че кучето ти е на осемдесет и четири, а ти самият си на трийсет и седем, тогава този възглед трябва да бъде преразгледан. Да, безспорно.